Хвърли писмото в чантата си, затвори я и каза:
— Не може, господин кмете. Щом е за съда, значи не може!
Страшна тревога сви сърцето на Ренарде и той прошепна:
— Но вие ме познавате добре. Дори познавате почерка ми. Това писмо ми трябва, разберете!
— Не може.
— Слушайте, Медерик, знаете, че няма да ви лъжа. Разберете, че това писмо ми трябва.
— Не, не може.
Гневни тръпки разтърсиха Ренарде. Нещо кипна в душата му.
— Ще ви вземат дяволите, внимавайте! Знаете, че не са шегувам и че може да изхвърчите от службата, и то бързо, бързо. Аз тук кмет ли съм, или какво! Заповядвам ви да ми върнете писмото!
Раздавачът отговори твърдо:
— Не, не може, господин кмете!
Тогава Ренарде, загубил самообладание, го сграбчи за ръката, за да му вземе чантата, но Медерик се дръпна, отблъсна го и като отстъпи, вдигна дебелата си чимширена тояга. Той каза съвсем спокойно:
— Не ме доближавайте, господин кмете, или ще удрям. Пазете се. Дълг изпълнявам аз!
Ренарде разбра, че е загубен. Той внезапно стана смирен и кротък и започна да се моли като разплакано дете.
— Но слушайте, моля ви се, приятелю, върнете ми писмото, ще ви възнаградя, ще ви дам пари, ето, ще ви дам сто франка, чувате ли, сто франка!
Раздавачът се обърна кръгом и си тръгна.
Ренарде го последва, като се задъхваше и заекваше:
— Медерик, слушайте, Медерик, ще ви дам хиляда франка, чувате ли, цели хиляда франка!
Медерик продължаваше да върви, без да отговаря. Ренарде поде:
— Ще ви направя богат, чувате ли, ще ви дам, каквото поискате… Петдесет хиляди франка… Петдесет хиляди франка за това писмо… Какво ви струва да ми го върнете… Малко ли ви са?… Добре, тогава сто хиляди… съгласете се… сто хиляди франка… разбирате ли?… Сто хиляди франка… сто хиляди франка.
Раздавачът се обърна. Лицето му беше неумолимо, погледът строг.
— Стига вече или ще повторя пред съда всичко, що ми рекохте!
Ренарде спря изведнаж. Всичко беше свършено. Нямаше вече никаква надежда. Той се обърна и се затече към къщи, бягайки като подгонено животно.
Смаян, Медерик спря на свой ред и се загледа след него. Видя как кметът влезе в къщата. Чакаше, като че ли непременно щеше да се случи нещо необикновено.
И наистина скоро високата фигура на Ренарде се появи на върха на кулата на лисицата. Той тичаше като луд по площадката; след това сграбчи пръта на знамето и започна бясно да го разтърсва, без да успее да го счупи. Внезапно се хвърли в бездната надолу с главата и с протегнати напред ръце, като плувец, който скача във водата.
Медерик се втурна на помощ. Пресичайки парка, забеляза дърварите, които отиваха на работа. Той им викна, като тичаше, че се е случило нещастие. Долу, до самата стена на кулата, намериха окървавеното тяло. Главата се беше смазала в една скала. Брендий, която се разливаше на това място, заобикаляше скалата и по спокойната, прозрачна вода течеше дълга розова струя от мозък и кръв.
Ги дьо Мопасан
Дядо Амабл
I
Сивото влажно небе сякаш тегнеше над обширната кафява равнина. Мирисът на есен, тъжният мирис на гола и мокра земя, на окапали листа, на мъртва трева правеше още по-тежък и гъст застоялия вечерен въздух. Пръснати из полето, селяните продължаваха да работят, чакайки черковната камбана да бие за вечерня, за да се приберат по домовете си, чиито сламени покриви надничаха тут-таме през оголените клони на дърветата, които пазеха от вятъра ябълковите градини.
Край пътя, седнало разкрачено върху купчина дрехи, съвсем мъничко дете си играеше с един картоф, който от време на време изпускаше в рокличката си, докато в съседната нива пет жени, наведени и вирнали задници, забождаха в земята стръкчета рапица. Без да спират нито за миг, с чевръсти движения, те забиваха колчета в дългите бразди край преобърнатата от ралото пръст, поставяха в образувалите се дупки поувехналите стръкчета, полягащи настрана, затрупваха корените и минаваха по-нататък.
Мина мъж с камшик в ръка, обут с дървени обувки. Той спря до детето, вдигна го и го целуна. Тогава една от жените се изправи и дойде при него. Беше висока, червендалеста мома, едра нормандка, с широки рамена, кръст и бедра, жена, създадена да ражда, със сламени коси и яркочервени бузи.
— Ей те и тебе, Сезер. Е, как е? — запита тя твърдо.
Мъжът, слаб момък с тъжен вид, промълви:
— Е, нищо и все нищо. Все това си е!
— Не ще ли?
— Не ще.
— Що ще направиш тогава?
— Па знам ли!
— Иди при попа.
— Че да ида.
— Върви, ама ей сега на!
— Че да ида.