Селест нададе страшен вик:
— Виктор, Виктор, Виктор!
Той изтича по риза. Онемяла от ужас и обърнала глава, за да не гледа нататък, тя сочеше с протегната ръка към дървото.
Не разбирайки какво става, той взе свещта, като се мъчеше да различи по-добре предметите в тъмнината. Всред осветения отдолу листак видя дядо Амабл да виси обесен на въжето, с което връзваха конете в яхъра.
Една стълба беше облегната о дънера на дървото.
Виктор се затече да вземе един косер, покатери се на дървото и отряза въжето. Но старият беше вече студен, с ужасно изплезен език и лице, сгърчено в отвратителна гримаса.
Ги дьо Мопасан
Лудата
На Робер дьо Бониер
— Знаете ли — каза господин Матиьо д’Андулен, — бекасите ми напомнят една много зловеща случка от войната.
Вие познавате имението ми в околностите на Кормей. Живеех там, когато дойдоха прусаците.
Тогава имах за съседка една луда жена; беше се побъркала вследствие на сполетелите я нещастия. Някога, когато била двадесет и пет годишна, изгубила в продължение на един месец баща си, мъжа си и новороденото си дете.
Влезе ли веднъж в една къща смъртта, почти винаги се връща отново, сякаш познава вече вратата. Нещастната млада жена, сразена от скръбта, легнала и цели шест седмици бълнувала. После тази буйна криза била последвана от спокойна умора, жената стояла неподвижна, едва се хранела и движела само очите си. Всеки път, когато искали да я накарат да стане, тя крещяла, като че ли я колели. Оставили я бяха да лежи, като я вдигаха само за тоалета й и да сменят постелките й.
При нея стоеше една стара прислужница, която й даваше от време на време да сръбне нещо или да хапне малко студено месо. Какво ставаше в тази мрачна душа? Никой никога не узна, защото тя не проговори вече. За умрелите ли си мислеше? Или се унасяше тъжно, без определени спомени? Или отпадналата й мисъл стоеше неподвижна, като застояла вода?
Така затворена и бездейна бе прекарала тя цели петнадесет години.
Дойде войната и в първите дни на декември прусаците навлязоха в Кормей.
Спомням си това, като да беше вчера. Камъните се пукаха от студ и аз самият лежах в едно кресло, скован от подагра, когато чух тежкия и отмерен тропот на стъпките им. След това през прозореца си ги видях да минават.
Те вървяха в безкрайна върволица, всички еднакви, със свойствените си механични движения. После началниците разпределиха хората си между населението. На мен ми изпратиха седемнадесет войници. На съседката, на лудата — дванадесет, от които един командир, истински фелдфебел, груб и лош.
Първите дни всичко вървеше благополучно. Съседи бяха казали на офицера, че госпожата е болна, и той не се занимавал повече с нея. Но скоро тази жена, която той никога не виждал, започнала да го дразни и той се осведомил за болестта й. Казали му, че от петнадесет години хазайката му е на легло вследствие на много силна скръб. Той, разбира се, не повярвал това и си въобразил, че нещастната луда не става от леглото си от гордост, за да не гледа прусаците, да не им говори и да не влиза в досег с тях.
Поискал да го приеме. Въвели го в стаята й. Той й казал грубо:
— Ще фи моля, коспошо, да станете и слесете, са та фи фидят.
Тя обърнала към него мътния си, безчувствен поглед и не отговорила.
Той продължил:
— Ас няма да търпя обида. Ако фие не станете топрофолно, ас ще намеря хубаф начин та фи накарам да се поразхотите сама.
Тя не мръднала, останала съвсем неподвижна, сякаш не го виждала.
Той побеснял, смятайки това спокойно мълчание за знак на дълбоко презрение, и добавил:
— Само фие утре да не слесете!…
След това излязъл.
На другия ден изплашената стара прислужница поискала да я облече, но лудата почнала да реве и да се противи. Офицерът се качил веднага. Прислужницата се хвърлила в краката му и извикала:
— Не иска, господине, не иска. Простете й, тя е толкова нещастна!
Офицерът се объркал и въпреки гнева си не посмял да накара хората си да я измъкнат от леглото. Но изведнъж започнал да се смее и дал някакви нареждания на немски.
След малко хората видяха да излиза от къщата малък отряд. Войниците крепяха един дюшек, както се носи ранен. В това легло, което бе непобутнато, лудата стоеше спокойна и равнодушна към събитията, защото я бяха оставили да лежи. Отзад един войник носеше пакет с женски дрехи.
А офицерът, потърквайки ръце, каза:
— Ние ще фитим, нали фие не ще мошите да се облечете сама и да се порасхотите малко.
После хората видяха шествието да се отдалечава към Имовилската гора…