След два часа войниците се върнаха сами.
Никой вече не видя лудата. Какво бяха направили с нея? Къде я бяха занесли? Никой никога не узна. Снегът валеше денонощно и покриваше полето и горите със саван от замръзнала пяна. Вълците идваха да вият до самите ни врати.
Изчезналата жена не ми излизаше от ума и аз на няколко пъти направих постъпки пред пруските власти, за да получа сведения за нея. Едва не ме разстреляха.
Дойде пролетта. Окупационните войски си отидоха. Къщата на моята съседка остана затворена, буйна трева поникна по пътеките.
Старата прислужница беше умряла през зимата. Никой не се занимаваше повече със случилото се, единствен аз мислех непрекъснато за нея.
Какво бяха направили те с тази жена? Дали не беше избягала тя през гората? Дали някъде не бяха я прибрали и оставили в някоя болница, без да могат да получат някакви сведения от нея? Съмненията ми останаха неизяснени, но малко по малко времето успокои голямата ми грижа.
А на следващата есен бекасите минаха на големи ята и тъй като подаграта ме беше поотпуснала, аз се замъкнах до гората. Бях убил вече четири или пет от тия птици с дълги човки, когато свалих една, която падна в един трап, пълен с клони. Принудих се да сляза, за да прибера птицата. Намерих я паднала до един череп. И изведнъж споменът за лудата ме удари като юмрук в гърдите. Може би много други хора бяха издъхнали в гората през тази ужасна година. Не зная защо, но бях сигурен, сигурен ви казвам, че намерих главата на онази клета умопобъркана.
И изведнъж разбрах, отгатнах всичко. Изоставили я бяха на постелята в студената и пуста гора. И вярна на втълпената си мисъл, тя е умряла под дебелия и лек снежен пух, без да помръдне крак или ръка. После вълците са я изяли, а птиците са си свили гнезда от вълната на разкъсаното й легло.
Запазих зловещия череп с пожеланието нашите синове да не видят никога вече война.
Ги дьо Мопасан
Пиеро
На Анри Ружон
Госпожа Льофевр беше селска дама, вдовица, една от ония полуселянки с панделки и шапки с къдри, от ония хора, които говорят неправилно, държат се важно пред хората и под смешната си натруфена външност крият скотска душа, както крият грубите си червени ръце в кремави копринени ръкавици.
Слугинята й беше една добра, съвсем проста селянка на име Роза.
Двете жени живееха в къщичка със зелени капаци на прозорците край един път в Нормандия, в центъра на околията Ко.
Понеже имаха пред жилището си малка градина, те отглеждаха в нея малко зеленчук.
Но една нощ им откраднаха дванайсет глави лук.
Щом забеляза кражбата, Роза изтича да предупреди госпожата, която слезе по вълнена фуста. Те бяха така отчаяни, така ужасени! Крали бяха, да, окрали бяха г-жа Льофевр. Значи в техния край крадяха, а можеха и да повторят.
И двете изплашени жени разглеждаха следите от стъпки, бъбреха, правеха догадки.
— Виж, оттук са минали. Стъпили са на стената, скочили са в лехата.
И трепереха от страх пред бъдещето. Как ще спят спокойно отсега нататък!
Слухът за кражбата се разнесе. Съседите дойдоха, установиха я и на свой ред започнаха да разискват случая. И двете жени обясняваха на всеки новодошъл наблюденията и заключенията си.
Един съсед чифликчия им даде следния съвет:
— Трябва да си вземете куче.
Да, вярно. Трябваше да имат куче, макар и само да ги буди. Не някое голямо куче, пази боже! Какво ще правят с голямо куче? Не могат го изхрани. Но някое малко кученце, някое мъниче, което да джафка.
Когато всички се разотидоха, г-жа Льофевр обсъжда дълго въпроса за кучето. Като размисли, направи хиляди възражения, ужасена от мисълта за пълната с попара паница за кучето; защото тя бе от рода на ония пестеливи селски госпожи, които винаги носят в джоба си няколко стотинки, за да дадат милостиня по пътя и да пуснат в дискоса в черквата, но така, че да ги видят всички.
Роза, която обичаше животните, изложи доводите си и хитро ги защити. И решиха да си вземат едно куче, едно съвсем малко кученце.
Почнаха да търсят, но намираха все големи, които така лапаха, че тръпки да те побият. Бакалинът в Ролевил имаше точно такова малко кученце, но искаше два франка, за да покрие разноските по отглеждането му. Госпожа Льофевр заяви, че е съгласна да храни куче, но не и да купува.
Хлебарят обаче, който знаеше за случилото се, една сутрин докара в колата си някакво чудно, съвсем жълто животинче, почти без лапи, с крокодилско тяло, с лисича глава и опашка като тромпет, съвсем рунтава, голяма колкото цялото му тяло. Някой клиент искал да се отърве от него.
Госпожа Льофевр много хареса отвратителното мъниче, което нямаше да й струва нищо. Роза го прегърна, после попита как се казва.