— Вие си искате палето, нали? Тая работа ще струва четири франка.
Тя се сепна. Цялата й мъка се изпари изведнъж.
— Четири франка? Ще има да почакаш! Четири франка!
Той отговори:
— Да не мислите, че ще си замъкна въжетата и макарите, че ще ги наглася, ще сляза с момчето си и при това ще се оставя на вашето проклето псе да ме хапе само заради удоволствието да ви го върна? Да не сте го хвърляли!
Тя си отиде възмутена. Четири франка!
Щом се прибра, повика Роза и й каза колко е поискал кладеничарят. Роза, винаги покорна, повтори:
— Четири франка! Това са пари, госпожо!
После добави:
— Ами ако хвърлим храна на клетото кученце, да не умре току-тъй?
Зарадвана, госпожа Льофевр се съгласи и двете тръгнаха, носейки голямо парче хляб, намазано с масло.
Чупеха го на залъци, хвърляха ги един по един на Пиеро и му говореха ту едната, ту другата. И щом кучето изядеше едната хапка, джафкаше за следващата.
Върнаха се вечерта, после отидоха на сутринта и така всеки ден, но само по веднъж.
Една сутрин обаче, тъкмо когато хвърлиха първия залък, изведнъж чуха страшен лай в ямата. Кучетата бяха две. Хвърлили бяха друго, голямо.
Роза повика:
— Пиеро!
И Пиеро почна да джафка, да джафка. Тогава почнаха да хвърлят храната. Но всеки път ясно различаваха ужасна блъсканица, после скимтенето на Пиеро, ухапан от другаря си, който беше по-силен и изяждаше всичко.
Напразно те определяха:
— Това е за тебе, Пиеро!
Пиеро явно не получаваше нищо.
Слисани, двете жени се спогледаха и г-жа Льофевр каза кисело:
— Аз не мога обаче да храня всички кучета, които хвърлят вътре. Трябва да се откажем от тази работа.
И задушавайки се от яд при мисълта за всички онези кучета, които биха живели за нейна сметка, тя си тръгна, връщайки даже останалия къс хляб, който сама заяде по пътя.
Роза вървеше подир нея и бършеше очи с края на синята си престилка.
Ги дьо Мопасан
Нормандска шега
Шествието извиваше по изровения път, засенчен от големите дървета, които бяха израснали по насипите край чифлиците. Най-напред вървяха младоженците, след тях роднините, подире им поканените, бедняците от селото и хлапетиите, които като мухи обикаляха около върволицата, минаваха между редиците и се катереха по клоните, за да виждат по-добре.
Младоженецът — Жан Патю — беше хубав момък, най-богатият чифликчия в селото. Преди всичко той беше страстен ловец. Заради страстта си към лова просто се самозабравяше и харчеше луди пари за своите кучета, пазачи, опитомени порове и пушки.
Булката — Розали Русел — беше много ухажвана от ергените в околността, защото те я намираха миловидна и знаеха, че има голяма зестра, но тя избра Патю, може би защото той й хареса повече от другите или пък защото беше пресметлива нормандка, а той имаше повече пари.
Когато шествието мина през голямата порта на чифлика на младоженеца, гръмнаха четиридесет пушки, но никой не видя стрелците, скрити в траповете. При този шум голяма радост обзе стъпващите тежко в празничните си дрехи хора, а Патю изостави жена си и се спусна към ратая, когото забеляза зад едно дърво, грабна оръжието му и гръмна, подскачайки като конче.
После продължиха пътя си под ябълките, натежали вече от плодове, през високата трева между телетата, които гледаха с големите си очи, надигаха се бавно и стояха прави, протегнали муцуни към сватбата.
Наближавайки трапезата, хората станаха отново важни. Едни от тях, богатите, с цилиндри от лъскава коприна, изглеждаха чужди за това място, други носеха стари рунтави капи като от къртича кожа, а най-скромните носеха каскети.
Всички жени бяха с отпуснати на гърба шалове, чиито краища тържествено бяха хванали в ръце. Тези шалове бяха червени, шарени, ярки и техният блясък сякаш учудваше черните кокошки на торището, патиците край локвата и гълъбите по сламените покриви.
Цялата зеленина на полето, зеленината на тревата и дърветата изглеждаше още по-зелена до тази огненоярка червенина и двата цвята, един до друг под блясъка на обедното слънце, ставаха ослепителни.
Големият чифлик сякаш чакаше там, в края на свода, образуван от ябълковите дървета. Някакъв дим излизаше от вратата и отворените прозорци и силна миризма на готвено лъхаше от просторната постройка, от всички отвори, от самите стени.
Върволицата от гости се извиваше по двора като змия, достигайки до къщата, първите скъсваха веригата и се разпръсваха, докато долу други продължаваха да влизат през отворената порта. Сега канавките бяха пълни с хлапета и любопитни бедняци, а пушечните изстрели не преставаха — гърмяха едновременно от всички страни и пълнеха въздуха с барутен дим и миризма, която опиваше като абсент.