Както се беше навел навън и се ослушваше във всяко шумолене в нощта, Жан почувствува две голи ръце да се увиват около шията му и жена му, дърпайки го назад, зашепна:
— Остави ги! Голяма работа, ела си!
Той се обърна, хвана я, притисна я, опипвайки я през тънкия плат, и като я повдигна със силните си ръце, понесе я към леглото им.
В момента, когато я поставяше на кревата, който се огъна под тежестта, се разнесе нов по-близък изстрел.
Тогава Жан, обзет от страшен яд, изруга:
— Да им се не види!… Те мислят, че заради теб няма да изляза. Чакай! Чакай!
Обу се, откачи пушката, която винаги висеше до него, за да му е подръка, и докато жена му се влачеше в краката му и развълнувана го молеше, той се изскубна бързо, изтича до прозореца и скочи на двора.
Тя чака час, два, до съмване. Мъжът й не се върна. Тогава, като не знаеше вече какво да прави, тя извика прислугата, разказа им за гнева на Жан и втурването му по дирите на бракониерите.
Слугите, коларите и ратаите веднага тръгнаха да търсят господаря си.
Намериха го на две левги от чифлика, овързан от краката до главата, полумъртъв от яд, с изкривена пушка, с обърнати наопаки гащи, с три убити заека на шията и с надпис на гърдите:
„Който на лов ходи, мястото си губи!“
И по-късно, когато разказваше за брачната си нощ, Жан добавяше:
— О, каква шега! То беше хубава шега. Хванаха ме в капана като заек, мръсниците, и ми скриха главата в чувал. Но ако ги пипна един ден, да му мислят!
Ето как се забавляват по сватбите в Нормандия.
Ги дьо Мопасан
Обущата
Старият свещеник мърмореше последните думи от проповедта си над белите шапчици на селянките и щръкналите или пригладени с помада коси на селяните. Големите кошници на чифликчийките, дошли отдалеч за литургията, бяха сложени на земята до тях; поради задуха на юлския ден от всички се излъчваше миризма на говеда, воня на стадо.
През голямата отворена врата достигаха гласовете на петлите и мученето на кравите, налягали в една съседна нива. Понякога ветрец, напоен с благоуханието на полята, нахлуваше през вратата, повдигаше при преминаването си дългите кордели на шапчиците и достигнал до олтара, караше да трептят малките жълти пламъци на свещите…
— Да бъде волята господня! — каза свещеникът. После млъкна, отвори една книга и почна, както всяка седмица, да говори на паството си за дребните вътрешни работи на общината. Той беше стар човек, с побелели коси, управляваше енорията си от близо четиридесет години и проповедта му служеше, за да поддържа тясна връзка с хората си.
Той подзе:
— Съветвам ви да се помолите за Дезире Вален, който е много болен, а също и за Помела, която още не се поправя след раждането.
И като не си спомняше друго, той потърси листчетата, сложени в требника, намери най-после две от тях и продължи:
— Момчетата и момичетата да не ходят вечерно време по гробищата, защото ще кажа на горския пазач. Г-н Сезар Омон търси младо, честно момиче за слугиня.
Помисли още няколко секунди, после добави:
— Това е всичко, братя, желая ви божията благословия, во имя отца и сина и светаго духа.
И слезе от амвона, за да довърши литургията си.
Когато Маланденови се върнаха в колибата си, последната в селцето Саблиер по пътя за Фурвил, бащата, стар дребен селянин, слаб и набръчкан, седна до масата. Докато жена му откачаше котлето, а дъщеря му Аделаид вземаше от бюфета чашите и чиниите, той каза:
— То май ще да е добро мястото у бай Омон, зер остана вдовец човекът, пък и снаха му не го обича и е самин и имотен. Може пък да сторим добре, ако му пратим наша Аделаид.
Жената постави на масата съвсем черното котле, вдигна капака и докато миришещата на зеле пара се вдигаше към тавана, размишляваше.
Мъжът подхвана:
— Имотен е зер. Ама ще трябва за тая работа по-отворен човек, а наша Аделаид не е от тях.
Тогава жената продума:
— Ще видим.
После, като се обърна към дъщеря си, здравенячка с глуповат вид, с жълти коси и дебели, червени като ябълки бузи, извика:
— Чуваш ли, мари? Ще вървиш у бай Омон да искаш да му станеш слугиня и ще правиш всичко, каквото ти заповяда.
Дъщерята започна да се смее глупаво, без да отговори. После и тримата седнаха да ядат.
След десет минути бащата подхвана:
— Чуй една приказка, момиче, помъчи се да не сбъркаш нищо от туй, дето ще ти кажа.
И той начерта, говорейки бавно и подробно, цял правилник за поведението й, като предвиждаше и най-малките подробности, и я подготвяше да спечели стария вдовец, който не се разбира със семейството си.
Майката беше престанала да яде, за да слуша, и стоеше с вилица в ръка, като гледаше ту мъжа си, ту дъщеря си и съсредоточено и безмълвно следеше това напътствие.