— Ето ме, господарю!
И той чу как малките й дървени обуща затропаха по чамовите дъски на стълбата и когато стигна до последните стъпала, той я хвана за ръка и щом тя остави пред вратата малките си обуща до големите дървени обуща на господаря си, той я бутна в стаята си и изръмжа:
— По-бързо де, да му се не види!
Като не знаеше вече какво говори, тя непрекъснато повтаряше:
— Ето ме, господарю.
След шест месеца, когато един неделен ден отиде да види родителите си, баща й я изгледа любопитно, после попита:
— Ти май че си трудна?
Тя стоеше замаяна, гледайки корема си, и повтаряше:
— А не, не вярвам.
Тогава, в желанието си всичко да узнае, той я разпита:
— Кажи ми, не си ли омесихте някоя вечер обущата?
— Да, омесихме ги първата вечер, после и други вечери.
— Но тогава ти си пълна, дърта бъчво!
Тя се разхълца, мънкайки:
— Ами че аз не знаех! Ами че аз не знаех!
Татко Маланден я дебнеше с оживен поглед, с доволен вид. После попита:
— Какво не знаеше?
Тя отговори през сълзи:
— Ами че не знаех, че тъй се правели децата!
Майка й влезе. Без да се гневи, мъжът й съобщи:
— Ето ти я трудна сега.
Но жената се разсърди, възмутена по инстинкт, и захока, колкото гърлото й държеше, разплаканата си дъщеря, наричаше я „простачка“ и „хаймана“.
Тогава старият я накара да млъкне. И като си взе каскета, за да отиде да говори по техните работи с бай Сезар Омон, заяви:
— Та тя била по-глупава, отколкото я мислех. Не знаела даже какво е правила, тая никаквица!
На следващата неделна проповед старият свещеник съобщи за предстоящата венчавка на г-н Онуфрий Сезар Омон със Селестин-Аделаид Маланден.
Ги дьо Мопасан
Плетачната на столове
На Леон Еник
Беше към края на вечерята, която маркиз дьо Бертран даваше по случай откриването на ловния сезон. Единадесет ловци, осем млади жени и местният лекар стояха около голямата осветена маса, покрита с плодове и цветя.
Заговориха за любовта и се повдигна голям спор, вечният спор веднъж или много пъти може да се обича истински. Приведоха примери за хора, които са имали само една истинска любов; приведоха и други примери за хора, които са обичали буйно много пъти. Мъжете изобщо претендираха, че страстта, както болестите, може да порази много пъти едно и също същество и да го порази така, че да го убие, ако някаква пречка се изправи пред нея. При все че тоя начин на разглеждане на въпроса е неоспорим, жените, мнението на които почиваше много повече върху поезията, отколкото върху наблюдението, твърдяха, че любовта, истинската любов, голямата любов може само веднъж да порази смъртния, тя, тази любов, прилича на мълния и сърце, засегнато от нея, после остава така празно, опустошено, че никакво друго силно чувство, даже никаква мечта не може да се зароди в него.
Маркизът, който много пъти бе обичал, живо оборваше това схващане.
— Аз ви казвам, че човек може да обича много пъти с всичките си сили и цялата си душа. Като доказателство, че не може да съществува втора страст, вие ми привеждате за пример хора, които са се убили от любов. Ще ви отговоря, че ако не бяха извършили глупостта да се самоубият, което им отнема всяка възможност да се влюбят отново, те щяха да се излекуват и да обичат пак и щяха да продължават да обичат чак до естествената си смърт. Влюбените са като пияниците: който е пил — ще пие пак, който е обичал — ще обича пак. Това е въпрос на характер.
Избраха за съдия доктора, стар парижки лекар, оттеглил се на село, и го помолиха да си каже мнението.
Точно по този въпрос той нямаше мнение.
— Както каза маркизът, това е въпрос на характер; лично аз познавам страст, която трая петдесет и пет години непрекъснато и която изгасна със смъртта.
Маркизата запляска с ръце.
— Колко е хубаво това! Каква мечта е да бъдеш обичан така! Какво щастие е да живееш петдесет и пет години, обладан от такова упорито, дълбоко чувство! Колко трябва да е бил щастлив и да е благославял живота онзи, когото така са обожавали!
Докторът се усмихна:
— Наистина, госпожо, вие не се лъжете в това, че любимото същество беше мъж. Вие го познавате, това е г-н Шуке, аптекарят от градчето. А нея също познавате. Тя е старата плетачка на столове, която идваше всяка година в замъка. Но аз ще се изясня по-добре.
Възторгът на жените бе спаднал и отвращението, изписало се по лицата им, крещеше: „Пфу!“, сякаш любовта можеше да засегне само изтънчените същества, единствено достойни за вниманието на хората от доброто общество.
Докторът продължи: