След тази среща тя два дена плакала и оттогава страданията й нямали край.
Всяка година се връщала, минавала край него, без да смее да го поздрави и без той да благоволи да я погледне. Обичала го безумно. Каза ми:
— Това беше единственият мъж, когото видях на земята, господин докторе, не зная даже дали съществуват други.
Родителите й умрели. Тя продължила занаята им, но взела две кучета вместо едно, две ужасни кучета, които човек не би се осмелил да закачи.
Един ден, връщайки се в това село, където било останало сърцето й, забелязала, че от дюкяна на Шуке излязла една млада жена подръка с нейния възлюбен. Това била съпругата му. Той се бил оженил.
Същата вечер тя се хвърлила в езерцето на площада пред кметството. Закъснял пияница я извадил и отнесъл в аптеката. Синът Шуке слязъл по домашен халат, за да й даде помощ, и без да се издаде, че я познава, я съблякъл, разтрил я, после й казал грубо:
— Ти си луда! Човек не бива да бъде толкова глупав!
Това било достатъчно, за да я излекува. Той й говорил! Тя била щастлива дълго време. Аптекарят не взел никакво възнаграждение за грижите, които положил, при все че тя много настоявала да му плати.
И така протекъл целият й живот. Тя плетяла столове и мислела за Шуке. Всяка година го зървала през прозорците му. Навикнала да купува от него запаси от дребни лекарства. По такъв начин го виждала отблизо, говорела му и пак му давала пари.
Както ви казах в началото, тя умря тази пролет. След като ми разказа тъжната си история, ме помоли да предам на оногова, когото така страстно беше обичала, всичките спестявания, направени през целия й живот, защото била работила само за него, както ми каза, дори гладувала, за да може да отделя пари настрана и да бъде сигурна, че той ще помисли за нея поне веднъж, след като тя умре.
И тъй, тя ми даде две хиляди триста двадесет и седем франка. Когато издъхна, аз оставих на господин свещеника двадесет и седем франка за погребението й и взех остатъка. На другия ден отидох у Шуке. Те довършваха обеда си, седнали един срещу друг, дебели, зачервени, дъхащи на лекарства, важни и самодоволни.
Поканиха ме да седна; предложиха ми вишновка, която приех, и започнах речта си с развълнуван глас, убеден, че ще се разплачат.
Щом разбра, че е бил обичан от тази бездомница, от тази плетачка на столове, от тази скитница, Шуке подскочи възмутен, сякаш тя му беше откраднала доброто име, уважението на честните хора, личната му чест, нещо ценно, което му е по-скъпо от живота.
Жена му, огорчена като него, повтаряше:
— Тази никаквица! Тази никаквица! Тази никаквица! — без да може да намери друга дума.
Той стана, заразхожда се с големи крачки зад масата, с килнато над едното си ухо гръцко фесче, и мърмореше:
— Не мога да го проумея, докторе! Какви ужасни неща за един порядъчен човек! Какво да се прави? О, ако знаех това, докато беше жива, щях да накарам полицията да я арестува и да я пъхне в затвора! И нямаше да излезе от там, уверявам ви!
Аз останах слисан от резултата на моята мисия, предприета с такива добри намерения. Не знаех какво да кажа, нито какво да направя. Но трябваше да изпълня задачата си. Заговорих отново:
— Тя ме натовари да ви предам нейните спестявания, които възлизат на две хиляди и триста франка. Тъй като това, което току-що ви съобщих, изглежда, ви е много неприятно, то може би по-добре би било да се дадат парите на бедните.
И мъжът, и жената ме загледаха като вкаменени от смайване.
Аз извадих от джоба си парите, жалките пари от различни страни, с различни знаци, златни, смесени с дребни монетки. После попитах:
— Какво решавате?
Госпожа Шуке заговори първа:
— Е, понеже това е била последната й воля, на тази жена… струва ми се, че е много трудно за нас да откажем.
Съпругът, малко смутен, подзе:
— Все пак ние бихме могли да купим с тях нещо за децата си.
Аз казах сухо:
— Както обичате.
Той отговори:
— Все пак дайте парите, щом ви е натоварила с това, ние лесно ще намерим начин да ги употребим за някое добро дело.
Предадох парите, сбогувах се и си тръгнах.
На другия ден Шуке дойде да ме намери и ми каза сопнато:
— Но тя оставила тук колата си, оная, оная жена де. Какво ще правите с тази кола?
— Нищо, вземете я, ако искате.
— Чудесно, тя ми трябва, ще си направя от нея колиба на бостана.
Той си тръгна. Аз го извиках:
— Тя остави също стария си кон и двете кучета. Искате ли ги?
Той се спря изненадан:
— А, не, виж ти, че за какво ми са? Разполагайте с тях, както вие намерите за добре.
И той се засмя. После ми подаде ръката си, която аз стиснах. Какво можех да направя? В едно селище докторът и аптекарят не бива да бъдат врагове.