— За болки в ушите кой светец е най-добрият?
— Ами че свети Озимий е добър, и свети Памфилий не е лош.
Но това не е всичко.
Понеже Матийо има свободно време, той пие, но пие като артист, с убеждение, така че всяка вечер е пиян. Пиян е, но го осъзнава, осъзнава го тъй добре, че отбелязва всеки ден точната степен на пиянството си. Това е главното му занимание, параклисът остава на второ място. И той си е измислил — слушайте добре и запомнете, — измислил си е пияномер.
Уредът не съществува, но наблюденията на Матийо са точни като наблюденията на някой математик.
Ще го чуете да повтаря непрекъснато:
— От понеделник насам не съм превишил четиридесет и пет.
Или:
— Бях между петдесет и два и петдесет и осем.
Или:
— Бях стигнал от шестдесет и шест до седемдесет.
Или:
— Бре, дяволска работа, мислех, че съм около петдесет, а гледам, стигнал съм седемдесет и пет.
И никога не се лъже.
Твърди, че никога не е стигал до сто, но понеже признава, че наблюденията му не са точни, щом превиши деветдесетте, не може със сигурност да се вярва на твърдението му.
Когато Матийо признае, че е минал деветдесетте, бъдете сигурни, че е здравата пиян.
В такива случаи жена му Мели — друго чудо, изпада в страшен гняв. Тя го чака на вратата и щом той се върне, виква:
— А, идеш ли си, къркачо, свиньо, проклет пияницо!
Тогава Матийо престава да се смее вече, застава пред нея и започва да й говори строго:
— Мълчи, Мели, не е време за приказки сега. Чакай до утре.
Ако тя продължи да вика, той й казва с разтреперан глас:
— Стига дрънка вече, над деветдесетте съм и не отговарям; ще те перна, пази се.
Тогава Мели отстъпва.
Ако на другия ден тя поиска да се върне на тази тема, той й се смее в лицето и отговаря:
— Хайде, хайде, стига приказки, то мина. Щом не съм стигнал до стоте, няма опасност. Но превиша ли стоте, позволявам ти да ме оправиш, честна дума.
Бяхме стигнали върха на склона. Пътят навлизаше в прекрасната Румарска гора.
Есента, чудната есен смесваше златото и пурпура си с последната останала свежа зеленина, сякаш капки разтопено слънце бяха потекли от небето в дълбочината на гората.
Минахме през Дюклер, после, вместо да продължим към Жумиеж, приятелят ми зави наляво и като пое прекия път, навлезе в сечището.
Скоро от върха на един голям склон открихме отново великолепната долина на Сена и лъкатушещата река се виеше в нозете ни.
Надясно имаше една съвсем малка сграда, покрита с плочи, а над нея камбанария, висока колкото чадър, се опираше о хубава къщичка със зелени капаци, цялата обвита в богородично цвете и розови храсти.
Един дебел глас извика:
— Ето ти приятели!
И Матийо се появи на прага. Той беше шестдесетгодишен, слаб, с брадичка и дълги бели мустаци.
Моят другар му стисна ръката, представи ме и Матийо ни въведе в една хладна кухня, която му служеше и за приемна. Той каза:
— Аз, господине, нямам гостна стая. Не обичам да съм далеч от гозбата. Тенджерите, знаете, са добра компания.
После се обърна към приятеля ми и каза:
— Защо идвате в четвъртък? Знаете добре, че днес е приемният ден на моята Покровителка. Тоя следобед не мога да излизам.
И като се затече към вратата, нададе страшен рев:
— Мели-и-и! — рев, който трябва да е накарал да вдигнат глава моряците от корабите, които слизаха или възлизаха по течението на реката долу, в дъното на дълбоката долина.
Мели не отговори.
Тогава Матийо намигна лукаво.
— Видите ли я, сърдита ми е, защото вчера бях на деветдесет.
Съседът ми почна да се смее.
— На деветдесет, Матийо? Как можа!
Матийо отговори:
— Ще ви кажа. Лани набрах само двайсетина товара ябълки. Нямаше повече. Но стигаха, за да си направя сидър. Налях едно буре, което отворих вчера. Нектар, истински нектар, ви казвам, вие сами ще ми кажете. Тук беше Полит, почнахме да пием отначало по една, после още по една, без да се наситим, и щяхме да пием до сутринта, ако не почувствувах някакъв хлад в стомаха си. Казах на Полит:
— Да сръбнем по чашка от тънката, за да се сгреем.
Съгласи се. Но тая тънка така ни запали кръвта, че трябваше да се върнем пак на сидъра. Но от разхладителното на загряващото и от загряващото на разхладителното забелязах, че стигнах деветдесетте. Полит не беше далеч от стоте.
Вратата се отвори. Появи се Мели и веднага, преди да ни беше казала добър ден, извика:
— Проклети свини, вие и двамата сте на стоте!
Тогава Матийо се разсърди:
— Не говори тъй, Мели, не говори тъй, аз никога не съм стигал на метъра стоте.