Приготвиха ни прекрасен обед пред вратата, под две липи, до малкия параклис на света Богородица на бременните, с лице към необятния пейзаж.
И Матийо започна да ни разказва с насмешка, примесена с неочаквано суеверие, невероятни истории за станали чудеса.
Бяхме пили много от божествения щиплив и сладък, студен и опиващ сидър, който той предпочиташе пред всички други питиета, и пушехме лулите си, яхнали на кон столовете си, когато дойдоха две прости женици.
Бяха стари, сухи, прегърбени. Поздравиха и поискаха свети Блан. Матийо ни смигна и отговори:
— Сегичка ще ви го дам.
И изчезна в дърварника си.
Стоя там цели пет минути, после се върна смутен и вдигна ръце:
— Не знам къде е, не можах да го намеря, а пък съм сигурен, че го имам.
Тогава, като направи тръба от ръцете си, отново изрева:
— Мели-и-и!
От дъното на двора жена му отговори:
— Какво има?
— Къде е свети Блан? Не мога да го намеря в дърварника.
Тогава Мели даде следното обяснение:
— Не е ли оня, дето го взе миналата неделя, да затулиш дупката на заешката котура?
Матийо трепна и рече:
— Дявол да го вземе, тъй ще е!
После каза на жените:
— Елате с мен!
Те го последваха. Ние направихме същото, задушавайки се от сподавен смях.
Действително свети Блан, забит в земята като обикновен кол, изцапан с кал и нечистотии, служеше за ъгъл на заешката котура.
Щом го забелязаха, двете женици коленичиха, прекръстиха се и почнаха да шепнат молитви. Но Матийо се затече:
— Чакайте, много ще се изкаляте, ще ви дам наръч слама.
Той отиде да търси слама и им приготви място за молитва. После, като погледна калния си светия, достраша го несъмнено да не компрометира търговията си и добави:
— Ще ви го почистя малко.
Взе кофа вода и четка и почна да търка с все сила дървения светия, а през това време двете старици продължаваха да се молят.
После, когато всичко свърши, добави:
— Оправихме работата.
И ни заведе да пием по чашка.
Тъкмо беше допрял чашата до устата си, той се спря и малко смутено каза:
— Все едно! Когато сложих свети Блан при зайците, мислех, че не ще видя пари от него. От две години не са го искали. Но видите ли, на светиите не им минава модата.
Той пи и продължи:
— Хайде, да пийнем още по една. С приятели трябва да се стигне поне до петдесет, а сега съм само на трийсет и осем.
Ги дьо Мопасан
Завещанието
На Пол Ервийо
Познавах този едър момък, който се казваше Рьоне дьо Бурневал. Той беше любезен, макар и малко тъжен; изглеждаше разочарован от всичко, голям скептик. Скептицизмът му беше фин, язвителен, способен с една дума да разкрие светското лицемерие. Той често повтаряше:
— Няма честни мъже или ако има, те са честни само в сравнение с нехранимайковците.
Имаше двама братя, господа дьо Курсил, с които никога не се виждаше. Като имах предвид различните им имена, мислех, че той е от друг брак. Много пъти бях слушал, че в това семейство се била случила някаква странна история, но не ми бяха казвали никакви подробности.
Този човек ми харесваше много и ние скоро се сближихме. Една вечер, след като бяхме вечеряли у тях само двамата, аз случайно го запитах:
— От първия или от втория брак на г-жа майка си сте вие?
Забелязах, че той попребледня, после се изчерви и замълча няколко секунди, явно смутен. Сетне с меланхолична и блага усмивка, която му беше присъща, каза:
— Драги приятелю, ако това не ви отегчава, ще ви дам твърде странни подробности за произхода си. Зная, че сте умен човек, не се страхувам, че от това ще пострада приятелското ви чувство към мене, а ако то пострада, тогава не държа вече да ви имам за приятел.
Майка ми, госпожа дьо Курсил, беше нещастна, плаха женица, която мъжът й взел само заради зестрата й. Целият й живот бе мъченичество. Надарена с любеща, боязлива и нежна душа, тя бе непрекъснато нагрубявана от тоя, който трябваше да ми бъде баща, един от онези дебелаци, които наричат селски благородници. Месец след сватбата той заживял с една слугиня. Освен това любовници му били жените и дъщерите на ратаите му. Това обаче не му попречило да има две деца от жена си, или по-право — три, ако се смятам и аз. Майка ми не казваше нищо; живееше в тази винаги шумна къща като малките мишки, които се спотайват под мебелите. Обезличена, потисната, трепереща, тя гледаше хората с неспокойни, ясни и винаги подвижни очи, с очи на изплашено същество, което непрекъснато трепери от страх. А беше хубава, много хубава, със съвсем руси, сякаш плахо руси, с пепелив оттенък коси, които като че ли се бяха по обезцветили от непрекъснатите страхове.