Харуки Мураками
Норвежка гора
1
Бях на трийсет и седем години и бях здраво пристегнат на седалката си, когато, наближавайки хамбургското летище, грамадният Боинг 747 се спусна рязко през покривалото от гъсти облаци. Хладни ноемврийски дъждове бяха наквасили земята и придаваха на всичко унилия вид на фламандски пейзаж: обслужващият персонал от летището — в дъждобрани, флаг — на една ниска, корубеста сграда от аерогарата, билборд на BMW. И така… ето я пак Германия.
Още с кацането на самолета, от високоговорителите на тавана започна да се лее приятна музика: една звучна оркестрова кавър версия на „Норвежка гора“ на Бийтълс. Мелодията й така и не успя да ме изпълни с възторг, но този път ме порази по-силно от всякога.
Наведох се напред на седалката с лице в шепите, за да не ми се пръсне черепът. Подир малко една от немските стюардеси се приближи и попита на английски лошо ли ми е.
— Не — отвърнах, — само ми се вие свят.
— Сигурен ли сте?
— Да, сигурен съм. Благодаря.
Тя се усмихна и си отиде, а музиката се промени с песен на Били Джоуел. Аз се изправих, погледнах през прозореца на самолета към тъмните облаци, надвиснали над Северно море, и се замислих за онова, което бях изгубил през живота си: безвъзвратно отминали времена, приятели, които бяха умрели или се бяха запилели някъде, чувства, които никога повече нямаше да изпитам.
Самолетът достигна до края на пистата. Хората взеха да разкопчават предпазните колани и да издърпват багажа си от преградките, а през това време аз бях на ливадата. Можех да доловя мириса на тревата, да усетя вятъра с лицето си, да чуя крясъците на птиците. Есента на 1969-а — скоро щях да навърша двайсет години.
Стюардесата пак дойде да провери как съм. Този път седна до мен и попита дали всичко е наред.
— Благодаря, добре съм — отвърнах с усмивка. — Просто ми е малко тъжно.
— Знам какво имате предвид — каза тя. — И на мен ми се случва от време на време.
После стана и ми се усмихна мило.
— Е, на добър час тогава. Auf Wiedersehen.
— Auf Wiedersehen.
Изминали бяха осемнайсет години, а все още си спомнях всяка подробност от онзи ден на ливадата. Планините, окъпани напълно през дните с кротък дъждец, свалил от тях праха на лятото, бяха в наситено, блестящо зелено. Октомврийският лек ветрец полюшкваше светлите стръкове на високите колкото човешки бой треви. Една дълга облачна ивица висеше лепната на мразовития небесен свод. Беше почти болезнено да се гледа към това отдалечено небе. Един полъх на вятъра кръстоса ливадата и разроши косите на Наоко, сетне се шмугна в дърветата, за да шушне в клоните и да довява откъслечен лай от далечината — приглушен звук, който сякаш достигаше до нас от входа към друг свят. Не чухме никакви други звуци. Не срещнахме никакви други хора. Зърнахме само две игриви червени птички, които подскочиха, сепнати, от средата на ливадата и се стрелнаха към дърветата. Докато се разхождахме безцелно, Наоко ми разправи за кладенците.
Паметта е особено нещо. Почти не обърнах внимание на мястото, докато бях там. Изобщо не си помислих, че то щеше да ми направи трайно впечатление, определено не си представях, че осемнайсет години по-късно щях да си го спомням толкова детайлно. Съвсем не ме интересуваше околната природа в онзи ден. Мислех за себе си. Мислех за красивото момиче, което вървеше редом с мен. Мислех за нас двамата заедно и сетне пак за себе си. Бях в онази възраст, в онзи период от живота, когато всеки поглед, всяко чувство, всяка мисъл се връщаше подобно на бумеранг към мен. И още по-лошо, бях влюбен. Една любов с усложнения. Пейзажът бе последното нещо, което ме занимаваше.
Сега обаче картината на онази ливада е първото, което изплува в паметта ми. Уханието на тревата, леката хладина на вятъра, редицата от хълмове, лаят на някакво псе: това са първите неща и те се появяват с пълна яснота. Имам чувството, че едва ли не мога да протегна ръка и да ги очертая с пръст. И все пак, доколкото може да бъде ясна тази картина, на нея няма никой. Никой. Няма я Наоко, няма ме и мен. Къде ли сме се дянали? Как ли се е случило такова нещо? Всичко, което тогава изглеждаше така важно — Наоко и човекът, който бях по онова време, и светът, който имах тогава: къде ли може да са отишли всички те? Така е, дори не съм в състояние да си спомня лицето на Наоко — или поне не веднага. В спомена ми е останал само един фон, чист пейзаж, без хора отпред.
Вярно, че при наличие на достатъчно време, мога да извикам от паметта си нейното лице. Започвам да наставям образи — дребничката й хладна ръка; правата й черна коса, толкова гладка и изящна на пипане; една мека, заоблена долна част на ухото и микроскопичната бенка точно под нея; палтото от камилска вълна, което тя носеше зиме; навика й да гледа човека право в очите, когато задава въпрос; лекото трептене, което сегиз-тогиз обземаше гласа й (сякаш тя говореше покачена на някой брулен от вятъра хълм) — и ето че лицето й внезапно изплува, отначало винаги в профил, тъй като Наоко и аз, когато бяхме на открито, вървяхме винаги рамо до рамо. После тя се обръща към мен и се усмихва, съвсем леко килва глава и проговаря, гледа ме в очите, сякаш се опитва да настигне с поглед риба лещанка, която се мята в бистър ручей.