Лекарят съвсем спокойно махна напоените с кръв кърпи, спря кървенето с турникет на китката ми, дезинфектира раната и я заши, след което ми каза да отида пак на следващия ден. Като се върнах в магазина за плочи, управителят ми рече да се прибера вкъщи: щял да ми признае работния ден. Качих се на автобус до пансиона и отидох право в стаята на Нагасава. Тъй като нервите ми бяха изопнати заради раната, исках да поговоря с някого и си помислих, че отдавна не съм се виждал с Нагасава.
Заварих го в стаята му да пие бира от кутия и да гледа по телевизията урок по испански.
— Какво ти се е случило, по дяволите? — попита той, като видя превръзката ми. Отвърнах, че съм се порязал, но че не е нищо особено. Той ме попита дали искам бира и аз му благодарих, но отказах.
— Изчакай малко. Това предаване ще свърши съвсем скоро — рече Нагасава и продължи да упражнява испанското си произношение. Аз сварих малко вода и си направих чаша чай от пакетче. Една испанка даваше примери за изречения: „Никога не бях виждал такъв отвратителен дъжд! Много мостове в Барселона бяха измити“. Нагасава прочете текста на глас.
— Какви тъпи изречения! — рече той. — Все такива простотии пускат.
Когато предаването свърши, Нагасава изключи телевизора и извади още една бира от малкия си хладилник.
— Сигурен ли си, че не преча? — попитах.
— Не, за бога. Отегчих се до смърт. Сигурен ли си, че не искаш бира?
— Наистина не искам — отвърнах.
— А, да, преди няколко дни изнесоха резултатите от изпита. Издържал съм го!
— Изпитът за Външно министерство ли?
— Същият. Официално се нарича „Изпит за набиране на квалифицирани служители за учрежденията на Външно министерство“. Каква смехория!
— Честито! — рекох и му подадох лявата си ръка.
— Благодаря.
— Аз, разбира се, не съм изненадан, че си го издържал.
— Аз също — Нагасава се засмя. — Но е приятно да се знае официално.
— Мислиш ли, че ще заминеш за чужбина, когато постъпиш на работа?
— Не, първо те обучават една година. Чак тогава те изпращат в чужбина за известно време.
Аз отпих от чая, а той от бирата си с явна наслада.
— Ще ти подаря този хладилник, когато се изнеса оттук — рече Нагасава. — Нали го искаш? Страхотен е за изстудяване на бира.
— Да, искам го, но няма ли да ти трябва? Ще живееш в апартамент под наем или нещо подобно.
— Не ставай смешен! Когато се махна оттук, ще си купя голям хладилник. Ще живея охолно! Четири години в тази бърлога ми стигат. Не искам да се налага да виждам нищо от онова, което съм използвал тук. Каквото си поискаш, ще ти го дам — телевизора, термоса, радиото…
— Ще приема всичко, което решиш да ми дадеш — рекох. Вдигнах учебника по испански от писалището му и се загледах в него. — Захванал си се с испански?
— Да. Колкото повече езици владее човек, толкова по-добре. На мен ми се удават. Самостоятелно научих френски и го знам почти перфектно. Езиците са като игрите. Научаваш правилата на един, а при другите те са същите. Като жените.
— Аа, интелектуален живот! — казах с доза сарказъм.
— Както и да е, хайде някой ден да излезем да хапнем нещо.
— Имаш предвид да кръстосваме по улиците за жени?
— Не, истинска вечеря. Аз, ти и Хацуми в някой добър ресторант. Да отбележим назначението ми. Баща ми плаща, така че ще отидем в някое наистина скъпо заведение.
— Не трябва ли да сте само ти и Хацуми?
— Не, по-добре ще е и ти да си с нас. Ще ми е по-приятно, а и на Хацуми също.
О не, пак същата история — Кидзуки, Наоко и аз.
— След това ще прекарам нощта при нея, затова ела с нас само за вечерята.
— Добре, щом като и двамата искате да дойда — рекох. — Но, впрочем, какви са ти намеренията спрямо Хацуми? Когато приключи подготовката ти, ще те назначат някъде в чужбина и по всяка вероятност няма да се връщаш с години. Какво ще стане с нея?
— Това си е неин проблем, не мой.
— Не разбирам — казах.
С крака върху писалището си, Нагасава отпи от бирата и се прозя.
— Знаеш ли, аз не планирам да се женя. Съвсем ясно съм й заявил това. Ако тя иска да се омъжи, трябва да го стори. Няма да й попреча. Ако иска да ме чака, нека да чака. Така смятам.