— Същото е — отвърна той. — Естествено. Същото е навсякъде, — и добави: Неотменен закон.
Нагасава поръча втора бутилка вино, след като изпихме първата, а за себе си поръча двойно уиски.
Сетне Хацуми заговори за едно момиче, с което искала да ме запознае. Това беше постоянна тема за разговор между нея и мен. Тя все ми разправяше за някаква „привлекателна първокурсничка“ в нейния клуб, а аз все се измъквах.
— Много хубава е, много привлекателна. Ще я доведа другия път. Трябва да поговориш с нея. Сигурна съм, че ще ти хареса.
— Това си е живо губене на време, Хацуми — рекох. — Твърде беден съм, за да изляза с момичета от твоето училище. Не мога да общувам с тях.
— Не ставай смешен — каза тя. — Това момиче е обикновено, естествено и непринудено.
— Хайде, Ватанабе — подхвърли Нагасава. — Просто се срещнете. Никой не те кара да спиш с нея.
— И дума да не става! Тя е девствена.
— Като теб някога — каза Нагасава.
— Именно — рече Хацуми със сияйна усмивка. — Като мен някога. Ама наистина — обърна се тя към мен, — недей да ми казваш, че си „твърде беден“. Едното няма нищо общо с другото. Да, във всеки курс има по няколко прекалено надменни момичета, но останалите сме съвсем обикновени. Всички обядваме за двеста и петдесет йени в училищната столова…
— Чакай малко, Хацуми — прекъснах я аз. — В моето училище в столовата предлагат три вида обяд — първи, втори и трети. Първият струва сто и двайсет йени, вторият сто йени, а третият е на цена осемдесет йени. Всички ме гледат презрително, щом си взема от първия вид, а момчетата, които не могат да си позволят втория, ядат юфка за шейсет йени. Ето в какво училище ходя. Все още ли смяташ, че мога да се осмеля да говоря с момичета от твоето училище?
Хацуми не можеше да престане да се смее.
— Толкова е евтино! — каза тя — Може би трябва да ходя там на обяд! Но наистина, Тору, ти си много симпатично момче, сигурна съм, че ще се спогодите с това момиче. На нея дори може да й хареса обяд за сто и двайсет йени.
— Изключено — рекох със смях. — Никой не го харесва, но го ядат, тъй като не могат да си позволят нищо друго.
— Както и да е, не съди за книгата по обложката. Вярно е, че ходим в префърцунено девическо училище, обаче повечето от нас там са сериозни хора, които гледат сериозно на живота. Не всички си търсят приятел със спортна кола.
— Знам това — рекох.
— Ватанабе си има приятелка. Влюбен е — подхвърли Нагасава. — Но няма да каже нито дума за нея. Той е извънредно потаен. Работата се пази в пълна тайна.
— Наистина ли? — попита ме Хацуми.
— Да — рекох аз. — Но тук не става дума за никаква тайна. Просто нещата са малко сложни и е трудно да се говори за това.
— Забранена любов? Ооо! Можеш да кажеш на мен!
Отпих глътка вино, за да избегна необходимостта да отговоря.
— Разбираш ли какво имам предвид? — рече Нагасава и започна третото си уиски. — Потаен. Когато този човек реши да не говори за нещо, никой не може да му го изкопчи.
— Колко жалко! — рече Хацуми, след като отряза малко парченце гъши пастет и го поднесе към устата си. — Ако я беше довел, можехме да си устроим среща по двойки.
— Да, можехме да се нафиркаме и да направим трампа — каза Нагасава.
— Достатъчно по тази тема — рече Хацуми.
— К’во разбираш под „тази тема“? — попита Нагасава. — Ватанабе ти е хвърлил око.
— Това няма нищо общо с онова, за което говоря — промърмори Хацуми. — Той не е такъв човек. Той е искрен и акуратен. Така смятам. Ето защо се опитвам да му уредя среща.
— О, разбира се, че е искрен. Като едно време, когато си разменяхме мадамите. Спомняш ли си, Ватанабе? — каза пресилено Нагасава, гаврътна остатъка от уискито си и поръча още едно.
Хацуми остави ножа и вилицата и докосна леко устни със салфетката си. После ме погледна и попита:
— Тору, наистина ли направи това?
Не знаех какво да й отговоря и затова премълчах.
— Кажи й — обади се Нагасава. — Какво пък толкова.
Ставаше отвратително. Нагасава можеше да бъде злобен, когато е пиян, ала тази вечер неговата злост бе прицелена в Хацуми, не в мен. Разбирайки това, все по-трудно ми бе да продължа да седя там.
— Искам да чуя за това — каза Хацуми. — Звучи много интересно.
— Ние бяхме пияни — рекох.