— Не биваше поне Тору да въвличаш в „игрите“ си.
— Но ние двамата с Ватанабе много си приличаме — рече Нагасава. — Никой от нас не се интересува особено от нищо друго, освен от себе си. Добре, аз съм арогантен, а той не е, но никой от двама ни не може да прояви интерес към нищо, освен към онова, което самите ние мислим, чувстваме или вършим. По тая причина можем да мислим за нещата по начин, който няма нищо общо с другите. Тъкмо това харесвам у него. Единствената разлика е, че той не го е осъзнал и затова се съмнява и се засяга.
— Кое човешко същество не се съмнява и не се засяга? — попита Хацуми. — Нима се опитваш да кажеш, че ти никога не си се съмнявал и не си се чувствал засегнат?
— Разбира се, че съм, но аз съм се дисциплинирал до степен да мога да сведа до минимум тези неща. Дори плъх ще избере най-безболезнения маршрут, ако го изплашиш достатъчно.
— Но плъховете не се влюбват.
— Плъховете не се влюбват — Нагасава ме погледна. — Това е велико. Трябваше да бъде казано на музикален фон — оркестър в пълен състав, с две арфи и…
— Не ме разсмивай. Говоря сериозно.
— Ние се храним — рече Нагасава. — И Ватанабе е тук. Може би щеше да бъде по-учтиво от наша страна да се придържаме към „сериозния“ тон в друг момент.
— Мога да си тръгна — рекох.
— Не — каза Хацуми. — Моля те остани. По-добре да си тук.
— Поне си изяж десерта — рече Нагасава.
— Нямам нищо против.
Тримата продължихме да се храним мълчаливо известно време. Аз си изядох рибата. Хацуми остави половината от своята. Нагасава отдавна бе приключил с патицата и сега се бе концентрирал върху уискито си.
— Рибата беше страхотна — обадих се, но никой не потвърди мнението ми. Нито звук. Все едно бях хвърлил камъче в много дълбока пропаст.
Сервитьорите вдигнаха чиниите ни и донесоха лимонов шербет и еспресо. Нагасава почти не докосна своя десерт и кафето, преминавайки направо към цигарата. Хацуми пренебрегна шербета си. „Оха“, рекох си, когато изпих шербета и кафето си. Хацуми се загледа в ръцете си върху масата. Като всичко, което носеше по себе си, те изглеждаха изящни, елегантни и скъпи. Помислих си за Наоко и Рейко. Какво ли правят сега, запитах се. Наоко навярно лежеше на канапето и четеше книга, а Рейко може би свиреше на китарата си „Норвежка гора“. Изпитах горещо желание да се върна в тяхната малка стая. Какво правех тук, по дяволите?
— Двамата с Ватанабе си приличаме по това, че не ни пука, ако никой не ни разбира — рече Нагасава. — Ето кое ни прави различни от другите. Всички се тревожат дали хората около тях ги разбират. Но не и аз, не и Ватанабе. Просто не ни пука. Не сме едно с другите.
— Вярно ли е това? — попита ме Хацуми.
— Не — рекох. — Не съм толкова силен. Не смятам, че няма никакъв проблем, ако никой не ме разбира. Има хора, които искам да разбера и те да ме разбират. Но с изключение на тези няколко души, мисля, че работата е почти безнадеждна. Не съм съгласен с Нагасава. За мен е от значение дали хората ме разбират.
— На практика това е същото, което и аз твърдя — рече Нагасава, вдигайки лъжичката си от кафето. — Същото е! То е нещо като разликата между късната закуска и ранния обяд. Същото време, същата храна, само наименованията са различни.
Сега Хацуми рече на Нагасава:
— Значи не ти пука дали аз те разбирам, така ли?
— Струва ми се, че не ме разбра. Лицето А разбира лицето Б, защото е настъпил моментът това да се случи, а не защото лицето Б иска да бъде разбрано от лицето А.
— Значи е грешка, дето чувствам, че искам да бъда разбирана от някого — от теб например?
— Не, не е грешка — отвърна Нагасава. — Повечето хора биха нарекли това любов, ако мислиш, че искаш да ме разбереш. Моята житейска философия е съвсем различна от тази на другите.
— Значи искаш да кажеш, че не ме обичаш, така ли?
— Моята философия и твоята…
— Майната й на твоята шибана философия! — извика Хацуми. Тогава за пръв и последен път я чух да вика.
Нагасава натисна бутона до масата и сервитьорът влезе със сметката. Нагасава му подаде кредитна карта.
— Съжалявам за това, Ватанабе — рече Нагасава. — Ще изпратя Хацуми до вкъщи. Ще се прибереш сам в пансиона, нали?
— Няма защо да ми се извиняваш. Храната беше чудесна — рекох, но никой нищо не каза в отговор.
Сервитьорът върна картата и Нагасава се подписа с химикалка, след като провери сумата. После тримата станахме и излязохме от ресторанта. Нагасава понечи да тръгне към улицата, за да повика такси, но Хацуми го спря.