— Добре тогава. Хайде да поиграем.
Намерихме наблизо билярдна зала и влязохме. Беше малко заведение в дъното на тясна уличка. Двамата — Хацуми в своята елегантна рокля, а аз със синьото сако и униформената вратовръзка — не се вписвахме в обстановката на мърлявата билярдна зала, но това, изглежда, никак не обезпокои Хацуми. Тя си избра щека и натърка връхчето й с тебешир. После извади от чантата си барета и закрепи с нея косата си настрана при слепоочието, за да не й пречи на играта.
Направихме две партии форбол. Хацуми бе наистина доста добра, както сама бе казала, докато моята игра бе затруднена от дебелата превръзка, която все още носех на порязаната си ръка. Хацуми ме разби.
— Ти си страхотна — казах с възторг.
— Не смяташ ли, че външният вид лъже?
— Къде се научи да играеш така?
— Дядо ми — бащата на моя баща — беше стар плейбой. Той имаше билярдна маса в дома си. С брат ми често играехме просто за удоволствие, а когато поотраснах, дядо ми ме научи на правилните движения. Той бе забележителен човек — изискан, представителен. Но вече е покойник. Все се хвалеше как веднъж срещнал Дийна Дърбин в Ню Йорк.
Тя вкара три пъти един след друг, но на четвъртия опит не успя. Аз вкарах една топка, сетне пропуснах лесен удар.
— Превръзката е виновна — подхвърли Хацуми за утеха.
— Не, просто от много време не съм играл — казах. — От две години и пет месеца.
— Откъде си толкова сигурен за времето?
— Един приятел умря същата нощ, след като двамата играхме за последно — отвърнах.
— И тогава престана да играеш билярд, така ли?
— Не, всъщност не — рекох, след като помислих малко. — Просто никога по-късно не съм имал възможност да играя. Това е всичко.
— Как умря приятелят ти?
— При пътно произшествие — отвърнах.
Тя направи още няколко удара, прицелвайки се с убийствена сериозност и преценявайки внимателно скоростта на топката. Като я наблюдавах в действие — старателно закрепената й коса бе отметната назад, за да не пречи на очите й, златните й обеци искряха, обувките й бяха стъпили здраво на пода, прелестните й тънки пръсти притискаха филца, когато тя изпълняваше своя удар, — се чувствах така, сякаш на нейната територия в мърлявата билярдна зала се случваше някакво бляскаво публично събитие. Никога преди не бяхме оставали само двамата и това бе невероятно преживяване за мен, сякаш бях издигнат до по-високо жизнено равнище. В края на третата партия — в която, разбира се, тя отново ме разби — порязаното място на ръката ми започна да ме щрака и ние престанахме да играем.
— Съжалявам — рече тя с нещо като непресторена загриженост. — Изобщо не биваше да ти предлагам да играем билярд.
— Няма нищо — продумах. — Раната ми не е сериозна. Играта ми хареса. Наистина.
Когато излизахме от билярдния салон, кльощавата собственичка каза на Хацуми: — Имаш добър удар, сестрице.
Хацуми й се усмихна мило, благодари й и плати сметката.
— Боли ли? — попита тя, когато излязохме.
— Не много — отвърнах.
— Смяташ ли, че раната ще се отвори?
— Не, вероятно всичко е наред.
— Ами! Трябва да дойдеш у дома. Ще ти сменя превръзката. Имам дезинфектант и всичко необходимо. Хайде, съвсем наблизо съм.
Казах й, че няма защо да се безпокои, че с мен всичко ще е наред, но тя настоя да проверим дали раната се е отворила.
— Или вече ти омръзна да си с мен? Искаш да се прибереш в стаята си колкото се може по-скоро, това ли е? — рече тя със закачлива усмивка.
— А не — отвърнах.
— Добре тогава. Не се стеснявай. Съвсем близо е.
Жилището на Хацуми беше на петнайсет минути път пеша от Шибуя към Ебису. Макар и не великолепна, сградата беше доста прилична, с приятно малко фоайе и асансьор. Хацуми ме настани край масата в кухнята и отиде в спалнята да се преоблече. Излезе в пуловер с качулка и памучни панталони — бе свалила златните обеци. Като постави на масата една аптечка, тя размота превръзката, провери дали раната е затворена, сложи малко дезинфектант на мястото и ме превърза с нов бинт. Правеше всичко много умело.
— Как така разбираш от толкова много неща? — попитах.
— Работих на доброволни начала в една болница. Нещо като медицинска сестра. Така се научих.
Когато свърши с превръзката, Хацуми отиде и взе две кутии бира от хладилника. Тя изпи половината от своята, а аз изпих моята и останалото от нейната. После ми показа снимки на първокурснички от клуба й. Имаше право: няколко от тях бяха привлекателни.