— Аз съм едно глупаво, старомодно момиче — рече тя. — Искаш ли още една бира?
— Не, благодаря, чака ме път. Благодаря за превръзката и бирата.
Докато стоях в коридора и си обувах обувките, телефонът иззвъня. Хацуми ме погледна, погледна телефона и отново погледна мен.
— Лека нощ — казах, излизайки навън. Когато затварях вратата, я зърнах бегло как вдига слушалката. Тогава я видях за последен път.
Докато се прибера в пансиона, бе станало единайсет и половина. Отидох право в стаята на Нагасава и почуках на вратата. След десетото почукване се сетих, че беше събота вечер. Нагасава винаги получаваше разрешение да прекарва съботните нощи извън пансиона, в дома на свои роднини, по общо мнение.
Върнах се в стаята си, свалих си вратовръзката, поставих сакото и панталона си на една закачалка, облякох пижамата и си измих зъбите. О, не, помислих, утре е пак неделя. Сякаш неделите настъпваха през четири дни. Още две недели и щях да стана на двайсет години. Протегнах се в леглото и се втренчих в календара, тъй като ме обзе мрачно настроение.
Седнах при писалището си да напиша сутрешното си неделно писмо до Наоко, пиейки кафе от една голяма чаша и слушайки стари записи на Майлс Дейвис. Навън валеше ситен дъждец, а в стаята ми беше студено като в хладилник. Миризмата на нафталин не изчезваше от дебелия пуловер, който току-що бях извадил от един сандък. Високо горе на стъклото на прозореца упорито се бе заседяла и не трепваше голяма, тлъста муха. Тъй като нямаше вятър, който да го раздвижи, Изгряващото слънце отново бе увиснало на пилона, подобно на тога на римски сенатор. Едно мършаво, плашливо кафяво псе, което скиташе из двора на пансиона, изглежда, душеше всеки цвят в цветната леха. Не можех да разбера защо някакво куче ще ходи насам-натам и ще души цветя в дъждовен ден.
Писмото ми беше дълго и всеки път, когато порязаната ми дясна длан започваше да ме боли от държането на писалката, зарейвах поглед към мокрия двор.
В началото на писмото осведомих Наоко колко дълбоко съм си порязал ръката в магазина за грамофонни плочи, после продължих с това, че Нагасава, Хацуми и аз снощи сме имали нещо като тържество, тъй като Нагасава бе издържал изпита на Външно министерство. Описах ресторанта и ястията. Храната беше добра, написах, но някъде по средата атмосферата се промени и положението стана доста неловко.
Запитах се дали да пиша за Кидзуки във връзка с това, че бях играл билярд с Хацуми, и реших да го спомена. Сметнах, че е нещо, за което не биваше да премълчавам.
„Все още си спомням за последния удар на Кидзуки през онзи ден — денят на неговата смърт. Бе труден удар от ръба на билярдната маса, такъв, какъвто изобщо не предполагах, че той ще направи. Все пак късметът явно бе на негова страна: ударът бе абсолютно перфектен, а белите и червените топки почти не издадоха звук, когато за последната партия се докоснаха леко върху зеления филц. Беше такъв красив удар, че и днес живо си го спомням. Почти две и половина години след това изобщо не бях докосвал щека.
Все пак в нощта, когато играх билярд с Хацуми, мисълта за Кидзуки ме споходи чак след края на първата игра и силно ме шокира. Все си бях мислил, че ще си спомням за Кидзуки всеки път, когато играя билярд. Но едва когато свърши първата партия и си купих пепси от един автомат и започнах да го пия, си помислих за него. Този автомат за пепси провокира спомена: имаше такъв в билярдната зала, в която играехме, и често се обзалагахме на напитки за резултата от нашите игри.
Почувствах се виновен, че веднага не се бях сетил за Кидзуки, сякаш по някакъв начин го бях изоставил. Но като се върнах в стаята си, взех да разсъждавам така: изминаха две години и половина, откакто това се случи, и Кидзуки е все още на седемнайсет години. Не че паметта ми за него е помръкнала. Въпросите, които неговата смърт породи, са още там, ясни и живи, вътре в мен, някои са дори по-ясни, отколкото в началото. Искам да кажа следното: скоро ще навърша двайсет. Част от онова, което бе общо между мен и Кидзуки, когато бяхме на шестнайсет и на седемнайсет, вече е изчезнало и сълзите няма да го съживят. Не мога да го обясня по-добре, но смятам, че ти навярно можеш да разбереш какво чувствам и какво се опитвам да кажа. Всъщност ти вероятно си единствената в света, която може да разбере.
Сега мисля за теб повече от всякога. Днес вали дъжд. Дъждовните недели ми влияят зле. Когато вали дъжд, не мога да пера, което значи, че не мога и да гладя. Не мога да се разхождам, не мога да се излежавам на покрива. Почти всичко, което мога да направя, е да включа грамофона на автоматично повторение, да слушам Краля на блуса отново и отново и да гледам как дъждът вали на двора. Както ти писах преди, в неделя не навивам пружината си. По тая причина това писмо е толкова дълго. Спирам тук. Отивам на обяд в столовата.