9
Мидори я нямаше и на лекцията на другия ден. Какво ставаше с нея? Бяха изминали десет дена, откакто за последно говорихме по телефона. Помислих си дали да не й се обадя, но се отказах. Беше казала, че тя ще ми се обади.
В четвъртък същата седмица видях Нагасава в столовата. Той седна до мен с поднос, пълен с храна, и се извини, задето е направил „партито“ ни толкова неприятно.
— Няма значение — рекох. — Трябва да ти благодаря за страхотната вечеря. Все пак се налага да призная, че начинът да отбележиш първото си назначение, беше доста странен.
— Напълно си прав — каза той.
Изтекоха няколко минути, през които ядяхме мълчаливо.
— Сдобрих се с Хацуми — рече той.
— Не съм изненадан.
— Бях малко груб и с теб, доколкото си спомням.
— Какво, искаш да ми се извиниш ли? — попитах. — Да не си нещо болен?
— Може би — отвърна той и няколко пъти леко поклати глава. — Хацуми ми рече, че си й казал да ме зареже.
— Това е единственото разумно решение.
— Да, и аз така мисля — рече Нагасава.
— Тя е чудесно момиче — казах, сърбайки супата си от мисо.
— Знам — продума той с въздишка. — Малко прекалено чудесно за мен.
Спях като заклан, когато сигналният звънец иззвъня, за да ме извести, че има обаждане за мен. Той ме върна от абсолютната среда на съня към пълната обърканост. Почувствах се така, сякаш бях спал с потопена във вода глава, докато мозъкът ми набъбне. Часовникът показваше 6:15, ала нямах представа дали беше сутрин или вечер и не можех да си спомня кой ден е. Погледнах през прозореца и разбрах, че на пилона няма знаме. Навярно беше вечер.
Значи издигането и свалянето на знамето можело все пак да служи за нещо.
— Хей, Ватанабе, свободен ли си? — попита Мидори.
— Де да знам, кой ден сме днес?
— Петък.
— Сутринта или вечерта?
— Вечерта, разбира се! Толкова си отнесен! Хайде да се видим, сега е, ъъъ, шест и осемнайсет.
Значи все пак беше вечер! Правилно, бях се изтегнал на леглото с някаква книга, когато задрямах. Петък. Размърдах си мозъка. В петък вечер не се налагаше да ходя в магазина за грамофонни плочи.
— Да, свободен съм. Ти къде си?
— На гара Уено. Защо не се срещнем в Шинджуку? Сега тръгвам.
Уточнихме времето и мястото и прекратихме разговора.
Когато се добрах до ЦИЦАТА, Мидори седеше в края на бара на някакво питие. Носеше мъжко, намачкано бяло палто от груба вълна, тънък жълт пуловер, сини джинси и две гривни на едната си китка.
— Какво пиеш? — попитах.
— „Том Колинс“.
Поръчах си уиски със сода, после видях, че до краката на Мидори има голям куфар.
— Попътувах малко — рече тя. — Току-що се връщам.
— Докъде пътува?
— На юг до Нара и на север до Аомори.
— В едно и също пътуване?!
— Не бъди глупав. Може да съм странна, но не мога едновременно да пътувам хем на север, хем на юг. Отидох до Нара с моя приятел, после поех за Аомори сама.
Отпих глътка от уискито със сода, после запалих с клечка кибрит марлборото, което Мидори държеше между устните си.
— Сигурно си прекарала тежки моменти около погребението.
— Не, погребението е лесна работа. Имаме богат опит в това отношение. Обличаш си черно кимоно и седиш като някоя дама, а всички останали уреждат нещата — някой чичо, някой съсед, примерно. Носят саке, поръчват суши, казват нещо за утеха, плачат, правят сцени, споделят спомени. Това е лесно и приятно. В сравнение с грижите за някого ден след ден си е направо нищо работа. Ние, сестра ми и аз, се бяхме наситили на плач. Не можехме да заплачем. Не беше ни останала и една сълза. Наистина. Като изключим това, че когато постъпваш така, започват да си шепнат зад гърба ти: „Тези момичета са студени като лед“. Та ние никога не плачем, такива сме си. Знам, че бихме могли да симулираме, обаче никога няма да сторим такова нещо. Копелета такива! Колкото повече им се иска да ни видят да плачем, толкова по-твърдо сме решени да не им доставяме това удоволствие. Сестра ми и аз сме съвсем различни натури, но когато се стигне до такова нещо, сме в пълен синхрон.