— Какво имаш предвид, като казваш много сладка?
— Толкова сладка, че планините се рушат, а океаните пресъхват.
Мидори вдигна глава и ме погледна.
— Много особено се изразяваш.
— Чувствам как сърцето ми се разтапя, когато казваш това — рекох усмихнат.
— Кажи нещо още по-мило.
— Наистина те харесвам, Мидори. Много.
— Колко много?
— Като пролетно мече — рекох.
— Пролетно мече ли? — Мидори пак вдигна поглед. — За какво говориш?
— В пролетен ден ти вървиш през ливада съвсем сама и това сладко малко мече с кадифена козина и блестящи очи идва и тръгва редом с теб. И ти казва: „Здрасти, малка госпожице. Искаш ли да се потъркаляш с мен?“ Така че ти и мечето прекарвате целия ден в обятията си, търкаляте се по обрасъл с детелина хълм. Нали е приятно?
— Да. Наистина е приятно.
— Ето колко те харесвам.
— Това е най-хубавото нещо, което съм чувала — рече Мидори, сгушвайки се на гърдите ми. — Щом като толкова ме харесваш, ще правиш всичко, което ти кажа, нали? Няма да се ядосваш, нали?
— Не, разбира се, че няма да се ядосвам.
— И ще се грижиш за мен винаги и всякога.
— Разбира се — отвърнах, галейки късата й като на момче мека коса. — Не се безпокой, всичко ще бъде наред.
— Обаче ме е страх — рече тя.
Нежно я прегърнах. Не след дълго раменете й почнаха да се вдигат и отпускат и аз чух, че диша равномерно. Вече спеше. Измуших се от леглото й и отидох в кухнята, където изпих една бира. Изобщо не ми се спеше, та си помислих дали да не почета, но наблизо не можах да намеря нищо, което си струваше да бъде прочетено. Мина ми през ума да се върна в стаята на Мидори да потърся там някоя книга, ала не исках да я събудя с ровичкането си.
Поседях там известно време, зяпах и си сръбвах от бирата, когато се сетих, че се намирам в книжарница. Слязох долу, запалих лампата и почнах да преглеждам лавиците с книги. Не попаднах на много заглавия, които да ми допаднат, а и повечето от книгите там вече бях прочел, ала трябваше да намеря нещо за четене, все едно какво. Избрах избледнял екземпляр на Под колелото от Херман Хесе, книга, която сигурно отдавна киснеше непродадена в книжарницата, и оставих парите за нея до касата. Това беше моят малък принос за изчерпване на стоката в книжарница „Кобаяши“.
Седнах до масата в кухнята, пиех бира и четях Под колелото. Бях прочел за пръв път този роман в годината, когато влязох в гимназията. И сега, осем години по-късно, ето, че четях същата книга в кухнята на едно момиче, облечен с маломерната пижама на покойния й баща. Чудно нещо. Ако не бяха тези странни обстоятелства, може би никога нямаше да препрочета Под колелото.
Книгата не беше лишена от отживелици, но като роман не беше слаба. Четях я бавно, наслаждавайки се на всеки ред в притихналата книжарница посред нощ. На рафт в кухнята имаше прашна бутилка бренди. Налях си малко в кафена чашка и го изпих наведнъж. Брендито ме стопли, но въобще не помогна да ми се доспи.
В три без нещо отидох да проверя какво прави Мидори. Тя спеше дълбоко. Сигурно бе преуморена. Лампите от редицата магазини отвън хвърляха в стаята меки бели отблясъци, подобни на лунната светлина. Мидори спеше с гръб към светлината. Тя лежеше така притихнала, сякаш беше замръзнала. Наведох се над нея и долових шума от дишането й. Спеше точно като баща си.
Куфарът от неотдавнашните й пътувания беше до леглото. Бялото й палто бе провесено на облегалката на един стол. Бюрото й беше добре подредено, а на стената над него висеше календар. Побутнах с лакът пердето и погледнах долу към безлюдните магазини. Всички бяха затворени, металните им кепенци — спуснати, автоматите за напитки, изтикани пред магазина за алкохол, даваха единственият знак, че нещо очаква да съмне. Свистенето на гуми на камион в далечината от време на време изпращаше силни вибрации по въздуха. Върнах се в кухнята, налях си още една чашка бренди и продължих да чета Под колелото.
Докато дочета книгата, почна да се развиделява. Направих си разтворимо кафе и използвах лист хартия и химикалка, които намерих на масата, за да напиша няколко реда на Мидори: „Изпих малко от брендито ти. Купих си екземпляр от Под колелото. Вече се съмна и се прибирам. До скоро“. Сетне, след известно колебание, добавих: „Изглеждаш наистина сладка, когато спиш“. Измих чашката от кафето, загасих лампата в кухнята, слязох по стълбището, безшумно вдигнах кепенците и излязох вън. Безпокоях се, че някой съсед може да ме сметне за подозрителен, обаче на улицата нямаше никого в шест без десет сутринта. Само враните бяха на обичайното си място на върха на покрива и гледаха свирепо надолу към улицата. Хвърлих бегъл поглед към бледорозовите пердета на прозореца на Мидори, отидох до трамвайната спирка, пътувах до края на линията и оттам вървях пеша до моя пансион. По пътя попаднах на отворена закусвалня и закусих ориз, супа от мисо, туршия и пържени яйца. Заобиколих зад пансиона и почуках на прозореца на Нагасава на първия етаж. Той веднага ме пусна да вляза.