— Кафе? — попита.
— Не.
Благодарих му, качих се в стаята си, измих си зъбите, свалих си панталона, вмъкнах се под завивките и стиснах очи. Най-после ме налегна сън без сънища, сякаш над мен се затвори тежка оловна врата.
Пишех на Наоко всяка седмица и тя често ми отговаряше. Никое от нейните писма не беше особено дълго. Скоро се появиха споменавания за хладните ноемврийски сутрини и вечери.
„Ти се върна в Токио точно когато се засили есенният хлад, и известно време не можех да реша дали празнотата, която се отвори в мен, се получи от това, че ти ми липсваше, или от смяната на сезона. Двете с Рейко през цялото време си говорим за теб. Казва ми непременно да те поздравя. Тя е мила с мен както винаги. Не мисля, че щях да съм в състояние да понеса това място, ако я нямаше тук. Плача, когато съм сама. Рейко казва, че е хубаво, че мога да плача. Но чувството за самота наистина причинява болка. Когато нощем съм сама, чувам човешки гласове от мрака. Те приличат на стенанията на дърветата от вятъра нощем. Кидзуки, сестра ми — непрекъснато ми говорят. Те също са сами и търсят някого, с когото да поприказват.
Често препрочитам писмата ти нощно време, когато съм сама и изпитвам болка. Чувствам се притеснена от много неща, които идват отвън, но твоите описания на света около теб ми дават чудесно успокоение. Толкова е странно! Питам се защо е така? И ги чета и препрочитам, а и Рейко ги чете. После си говорим за нещата, за които ми разправяш. Много харесвам писмата, в които пишеш за бащата на онова момиче, Мидори. Всяка седмица очакваме с нетърпение да получим писмо от теб, като едно от малкото ни развлечения — да, на такова място писмата са нашите развлечения.
Правя всичко възможно да отделям време през седмицата, за да ти пиша, но още щом седна пред празния лист, започвам да се чувствам потисната. Наистина трябваше да се насиля, за да напиша и това писмо. Рейко ми се караше, че не ти отговарям. Но не ме разбирай погрешно. Имам куп неща, които искам да споделя с теб, за които да ти разправя. Просто ми е много трудно да ги изразя писмено. Затова ми е толкова мъчително писането на писма.
Като стана дума за Мидори, тя ми се струва интересен човек. Четейки писмата ти, имам усещането, че може би е влюбена в теб. Когато казах това на Рейко, тя рече: «Ами да, естествено, че е влюбена! Дори аз съм влюбена във Ватанабе!» Ходим за гъби, събираме кестени и всеки ден ядем това. Всеки ден: кестени с ориз, гъби трихоломи с ориз, но те са толкова вкусни, че не ни омръзват. Ала Рейко не яде много. Тя все така пуши цигара след цигара. Птиците и зайците се чувстват чудесно.
Три дни след двайсетия ми рожден ден пристигна пакет за мен от Наоко. Вътре имаше тъмночервен пуловер с широко деколте и едно писмо.
„Честит рожден ден! Надявам се, че ти предстои щастлива двайсета година. Моята ще изтече, а аз, изглежда, ще съм нещастна както винаги, но много бих искала, ако е възможно, да получиш със своя дял щастие и моя. Наистина. Двете с Рейко изплетохме този пуловер. Тя изплете едната, аз другата половина. Ако се бях заела изцяло сама с тази работа, нямаше да ми стигне времето до следващия Свети Валентин. Хубавата половина е на Рейко, лошата е моя. Рейко се справя толкова добре с всичко, с което се захване, че понякога, като я гледам, мразя себе си. Няма и едно нещо, в което да съм наистина добра!
В пакета имаше и едно кратко писъмце от Рейко.
„Как си? Може би за теб Наоко е връх на щастието, но за мен тя е просто едно недодялано момиче. Все пак успяхме да завършим пуловера навреме за рождения ти ден. Хубав е, нали? Ние подбрахме цвета и модела. Честит рожден ден!“
10
Връщайки се мислено към 1969-а година, единственото, което изплува в паметта ми, е едно блато — дълбоко, тресавище с лепкава кал, което сякаш се кани да всмучи обувката ми всеки път, когато направя крачка. Газя изтощен през калта. Пред мен, зад мен не се вижда нищо друго, освен безконечна блатиста чернота.