Всеки ден провеждаме консултации с някой от специалистите. Наоко, лекарят и аз седим, разговаряме и се опитваме да разберем какво точно й има. Хрумна ми идеята, че би било добре да включим и теб в някоя от консултациите, ако е възможно, и лекарят ме подкрепи, обаче Наоко се възпротиви. Мога да ти кажа точно каква причина изтъкна тя: «Искам тялото ми да бъде съвършено чисто, когато се срещна с него». Проблемът е друг, казах й; проблемът е как да й се помогне да оздравее колкото се може по-скоро, и аз много енергично настоявах на това, но тя остана непреклонна.
Мисля, че веднъж ти обясних, че това не е истинска болница. Разбира се, тук има лекари и те извършват ефективно лечение, но целенасочената терапия е друго нещо. Целта е да се създаде ефективна среда, в която пациентът може да се лекува сам и която всъщност не включва лекарска намеса. Което ще рече, че ако състоянието на Наоко се влоши още повече, навярно ще се наложи да я преместят в друга болница или клиника, или каквото е там. Аз самата намирам това за много неприятно, но ще се наложи да го сторим. Това не значи, че тя няма да може да се връща тук на лечение в нещо като временен «отпуск». Или, дай Боже, може дори да бъде излекувана и съвсем да престане да ходи по болници. Във всеки случай правим всичко, което е по силите ни, а и Наоко прави същото. Най-доброто, което междувременно можеш да сториш, е да се надяваш тя да оздравее и да продължаваш да й пишеш.“
Писмото бе с дата 31 — ви март. След като го прочетох, останах на верандата и зареях поглед към градината, наситена сега с пролетна свежест. Там имаше стара вишна, цветове на която скоро щяха да разцъфтят в пълното си великолепие. Подухна лек ветрец и дневната светлина предаде своите странно размити замъглени цветове на всичко. Чайка се върна, след като беше бродила някъде, и известно време драска с нокти по дъските на верандата, а после се излегна до мен и заспа.
Разбирах, че трябва много сериозно да помисля, но нямах представа откъде да започна. А и, честно казано, мисленето беше последното, с което исках да се заема. Твърде скоро щеше да дойде моментът, когато нямаше да имам друг избор и тогава щях да отделя достатъчно време, за да поразсъждавам върху тези неща. Но не сега. Не сега.
Деня прекарах облегнат на един стълб в съзерцание на градината и галене на Чайка. Чувствах се напълно изцеден. Следобедът напредна, сумракът наближи и синкави сенки забулиха зеленината. Чайка изчезна, но аз продължих да се взирам в цветовете на вишната. В пролетния здрач те приличаха на месо, пробило и подало се от гноящи рани. Градината се изпълни със сладникавата, тежка воня на разлагаща се плът. И тъкмо тогава си помислих за плътта на Наоко. Красивото й тяло лежеше пред мен в мрака, безброй пъпки се пукаха по кожата й, зелена и трепереща от почти недоловим ветрец. Защо такова красиво тяло трябваше да бъде толкова болно, запитах се. Защо просто не оставеха Наоко на мира?
Прибрах се и дръпнах завесите, но дори вътре не можех да избягам от мириса на пролет. Той изпълваше всичко. Ала единственото нещо, което ми напомняше, беше онази воня на разложение. Скрит зад пердетата си, почувствах бясна ненавист към пролетта. Мразех онова, което ми носеше тя; мразех тъпата, пулсираща болка, която предизвика у мен. Никога през живота си не бях мразил толкова силно каквото и да било.
След това прекарах три дни в почти пълно вцепенение. Не чувах какво ми говореха хората, а и на тях им бе също толкова трудно да схванат каквото им казвам. Цялото ми тяло сякаш бе обвито с ципа, възпрепятстваща всеки пряк досег между мен и света. Бях напълно безпомощен и докато оставах в това състояние, „те“ не бяха в състояние да ми протегнат ръка.
Седях, облегнат на стената, и гледах в тавана. Щом огладнеех, хапвах нещо, което ми беше подръка, пийвах глътка вода, а когато ме завладееше униние, давех го в уиски. Не се къпех, не се бръснех. Така прекарах тези три дена.
На 6-и април пристигна писмо от Мидори. Тя ме канеше на среща в двора на университета и на обяд на десети, когато трябваше да се запишем на курсовете. „Отлагах писането на писмо до теб колкото можах, така че сега сме квит. Хайде да се сдобрим. Трябва да призная, че ми липсваш.“ Четох писмото отново и отново, общо четири пъти, и все не можех да разбера какво се опитваше да ми каже тя. Какво можеше да означава това? Разсъдъкът ми беше толкова замъглен, че не бях в състояние да намеря връзката между изреченията. Как така срещата в деня на записването ни щеше да ни направи „квит“? Защо тя искаше да „обядва“ с мен? Наистина не схващах. Умът ми бе станал муден като влажните корени на подземно растение. Но по някакъв начин разбирах, че трябва бързо да се съвзема. И тогава онези думи на Нагасава изплуваха в съзнанието ми: „Не се самосъжалявай. Само задниците правят така“.