— Окей, Нагасава. Точно така — чух се да си казвам. Въздъхнах и станах на крака.
За първи път от седмици насам изпрах, отидох на баня и се избръснах, почистих жилището си, напазарувах и си сготвих за разнообразие прилично ядене, нахраних прегладнялата Чайка, пих само бира и половин час правих упражнения. Бръснейки се, забелязах в огледалото, че съм измършавял. Очите ми се опулиха. С усилие можех да се позная.
На другата сутрин излязох на доста дълга разходка с велосипеда и след като обядвах вкъщи, прочетох още веднъж писмото на Рейко. После се замислих сериозно каква трябва да е следващата ми стъпка. Главната причина, поради която бях приел толкова тежко писмото на Рейко, бе, че то бе подкопало оптимистичното ми убеждение, че Наоко върви към подобрение. Самата тя ми беше казала: „Моето заболяване е много по-сериозно, отколкото си мислиш: то има доста по-дълбоки корени“. А Рейко ме беше предупредила, че никой не знае какво може да се случи. Но все пак бях посетил Наоко два пъти и бях останал с впечатлението, че тя отива към подобрение. Бях предположил, че единственият проблем е дали тя може да си възвърне увереността за връщане в реалния свят, и че ако успееше в това, двамата бихме могли да обединим усилията си и да се справим.
Писмото на Рейко разруши кулата от илюзии, която бях съградил върху тази несигурна хипотеза, оставяйки само лишена от чувство изравнена повърхност. Трябваше да сторя нещо, за да си възвърна равновесието. Може би щеше да мине доста време, докато Наоко се възстанови. Но дори и тогава тя навярно щеше да е още по-омаломощена и щеше да е изгубила още от своята самоувереност. Трябваше да се адаптирам към тази нова ситуация. Но колкото и твърд да станех, нямаше да се решат всички проблеми. Знаех поне това. Обаче нищо друго не можех да направя: освен просто да поддържам духа си и да чакам тя да оздравее.
Ето на, Кидзуки, помислих си. За разлика от теб аз избрах да живея — не знам нищо по-добро от това. Да, на теб ти беше тежко. А на мен да ни би да ми е лесно, по дяволите? Никак не ми е лесно. И всичко това е, защото ти се самоуби и остави Наоко. Но аз никога няма да постъпя като теб. Никога, никога няма да й обърна гръб. Първо, защото я обичам и защото съм по-силен от нея. И ще продължа да ставам още по-силен, да се развивам. Ще стана зрял човек. Защото тъкмо това е необходимо да направя. Винаги съм мислил, че бих искал да си остана на седемнайсет или на осемнайсет, ако е възможно. Но вече не мисля така. Вече не съм момче. Сега вече имам чувство за отговорност. Не съм същият младеж, какъвто бях, когато дружахме. Вече съм на двайсет години. И трябва да платя тази цена, за да продължа да живея.
— По дяволите, Ватанабе, какво ти се е случило? — попита Мидори. — Станал си кожа и кости!
— Толкова ли е зле, а?
— Бас държа, че прекалено много си го правил… знаеш какво, с онази твоя омъжена приятелка.
Аз се усмихнах и поклатих глава.
— Не съм спал с жена от началото на октомври.
— Фю! — подсвирна Мидори. — Лъжеш ме. Цели шест месеца!
— Правилно си разбрала.
— Тогава как си отслабнал толкова?
— Пораснах.
Мидори сложи ръце върху раменете ми и ме погледна в очите с намръщено изражение, което скоро се превърна в мила усмивка.
— Вярно — рече тя. — Виждаш ми се нещо различен. Променил си се.
— Казах ти, пораснах. Вече съм възрастен.
— Имаш развинтена фантазия — рече тя, като че ли истински впечатлена. — Хайде да отидем да обядваме. Умирам от глад.
Отидохме в малък ресторант зад сградата на филологическия факултет. Поръчах си специалитета на заведението и тя направи същото.
— Ей, Ватанабе, сърдиш ли ми се?
— За какво?
— Че не ти отговорих, просто за да сме квит. Мислиш ли, че не биваше да постъпвам така? Имам предвид да те карам да ми се извиняваш и прочие.
— Да, но първоначално вината беше моя. Аз започнах пръв.
— Сестра ми казва, че не е трябвало да постъпвам така. Че било твърде жестоко и детинско.
— Да, но нали се почувства по-добре, след като си оправи сметките с мен?
— Аха.
— Добре тогава, всичко е наред.