— Прощаваш ми, нали? — попита Мидори. — Но кажи ми честно, Ватанабе, наистина ли не си правил секс от шест месеца?
— Нито веднъж.
— Значи онзи път, когато ме сложи да си легна, сигурно наистина много силно си се нуждаел от това.
— Да, така мисля.
— Но не го направи. Защо?
— Виж, сега ти си ми най-добрата приятелка — рекох. — Не искам да те изгубя.
— Знаеш, че ако тогава се бе опитал да ме накараш да склоня, аз нямаше да мога да те отблъсна. Бях толкова изтощена.
— А аз бях твърде едър и як — казах.
Мидори се усмихна и докосна китката ми.
— Малко преди това реших да ти имам безусловно доверие. Тъкмо така успях да запазя пълно душевно спокойствие. Разбрах, че с мен всичко ще е наред, че с теб ще съм в добри ръце. И спах като пън, нали?
— Да.
— От друга страна, ако ми беше казал: „Хей, Мидори, хайде да го направим. Ще бъде страхотно“, аз вероятно щях да го направя с теб. Обаче не си мисли, че се опитвам да те прелъстя или да те дразня. Само ти казвам съвсем честно какво мисля.
— Знам, знам.
Докато обядвахме, си показахме един на друг студентските карти и установихме, че два от курсовете, които бяхме записали, са едни и същи. Значи щяхме да се виждаме поне два пъти седмично. След като това се изясни, Мидори ми разправи за живота си. Известно време нито тя, нито сестра й можели да свикнат да живеят в апартамент — защото е твърде лесно, рече тя. И двете преди тичали като луди всеки ден да се грижат за болни хора, да помагат в книжарницата и тъй нататък, и тъй нататък.
— Но започнахме да свикваме — каза тя. — Така трябваше да живеем поначало — без да се налага да се безпокоим за нуждите на никого, просто да му отпуснем края, когато ни се прииска. Отначало се чувствахме неспокойни, сякаш телата ни се носеха няколко сантиметра над пода. Не ни изглеждаше реално, като че ли истинският живот не можеше да е такъв. И двете бяхме напрегнати, сякаш всеки момент всичко щеше да се преобърне наопаки.
— Две паникьосани сестри — казах с усмивка.
— Лошото е там, че досега животът бе твърде суров с нас — рече Мидори. — Но вече нещата са наред. Ще си върнем всичко, което той ни дължи.
— Сигурен съм — казах, — доколкото ви познавам. Но кажи ми, какво прави сестра ти тия дни?
— Преди известно време неин приятел отвори магазин за модни аксесоари. Сестра ми ходи там да помага три пъти седмично. Иначе учи готварство, среща се с годеника си, ходи на кино, мързелува — с една дума радва се на живота.
После Мидори ме попита за моя нов живот. Описах й разположението на къщата и на големия двор, котката Чайка и моя хазяин.
— Добре ли си прекарваш? — попита тя.
— Много — отвърнах.
— Занасяш се — каза Мидори.
— Не, и освен това е пролет — рекох.
— Носиш същия страхотен пуловер, който твоята приятелка ти е изплела.
Бях шокиран. Погледнах надолу към тъмночервения си пуловер.
— Как разбра?
— Ти си изключително откровен — каза Мидори. — Налучках, разбира се! Както и да е, какво ти се е случило?
— Не знам. Мъча се да събера малко ентусиазъм.
— Просто помни, че животът е кутия бисквити.
Поклатих глава няколко пъти и погледнах Мидори.
— Може би защото не съм особено умен, но понякога не знам за какво говориш, по дяволите.
— Знаеш, че има различни видове бисквити, някои ти харесват, други не? Изяждаш всички, които харесваш, и остават само онези, които не обичаш особено? Винаги когато се случи нещо неприятно, се сещам за това и си казвам: „Сега просто трябва да излапам тези и всичко ще е наред“. Животът е кутия бисквити.
— Струва ми се, че би могла да наречеш това философска истина.
— Все пак е вярно. Знам го от опит.
Пиехме кафе, когато влязоха две момичета. Мидори явно ги познаваше от университета. Трите си сравниха студентските карти и поговориха за безброй различни неща: „Каква оценка получи по немски?“; „Еди-кой си бил ранен в студентските протести“; „Страхотни обувки, откъде ги купи?“ Аз слушах с едно ухо и имах усещането, че думите им сякаш идват от другия край на света. Отпих от кафето си и се зазяпах през прозореца на заведението. Беше най-обикновена гледка за района на университета през пролетта, в началото на новата учебна година: на небето се застояваше лека мъгла, вишните цъфтяха, новите студенти — можеше да се каже от пръв поглед — носеха подмишница нови учебници. Почувствах се малко отчужден и си помислих за Наоко, която тази година не бе в състояние да се върне в университета. До прозореца имаше стъклена чаша, пълна с анемони.