Сложих писмото в плик, запечатах го и дълго го гледах, седнал на бюрото си. Беше много по-кратко от обикновено, но имах чувството, че така Наоко ще ме разбере по-добре. Налях си три пръста уиски, изпих го на две глътки и си легнах.
На другия ден близо до гара Кичиджоджи намерих работа, която можех да върша в съботите и неделите — да прислужвам по масите в малък италиански ресторант. Условията не бяха блестящи, но пък се включваха безплатен транспорт и храна. А винаги когато някой от последната смяна си вземеше неприсъствен ден в понеделник, сряда или четвъртък — нещо, което се случваше често, можех да го заместя. Това ме устройваше идеално. Управителят каза, че ще ми вдигнат заплатата, когато направя три месеца при тях, и че искат да започна тази събота. Беше много по-свестен човек от простака, който държеше магазина за грамофонни плочи в Шинджуку.
Опитах се още веднъж да се обадя у Мидори и пак сестра й вдигна слушалката.
— Мидори я няма от два дена — рече тя с умора в гласа и обясни, че тя самата започвала да се тревожи. Попита дали имам някаква представа къде може да е отишла? Единственото, което знаех, беше, че Мидори носеше в чантата си нощницата и четката си за зъби.
Видях Мидори на лекция в сряда. Беше с тъмнозелен пуловер и тъмни слънчеви очила, които често слагаше онова лято. Бе седнала на последния ред и разговаряше със слабо момиче с очила, което бях виждал веднъж. Приближих се към нея и казах, че искам да си поговорим след лекцията. Момичето с очилата ме погледна първо, после ме погледна и Мидори. Прическата й действително бе някак по-подходяща за млада жена — косата й беше по-дълга.
— Имам среща с един човек — рече Мидори и вдигна леко глава.
— Няма да ти отнема много време — казах. — Само пет минути.
Мидори свали слънчевите си очила и присви очи. Навярно по същия начин би гледала някоя рушаща се, изоставена къща, отдалечена на стотина метра.
— Не искам да говоря с теб. Съжалявам — отсече тя.
Момичето с очилата ме погледна така, сякаш искаше да каже: „Тя рече, че не иска да говори с теб. Съжалявам“.
Седнах в десния край на предната редица да изслушам лекцията — преглед на произведенията на Тенеси Уилямс и мястото им в американската литература и когато тя свърши, преброих бавно до три и се обърнах. Мидори я нямаше.
Април беше твърде хубав месец, та човек да го прекара съвсем сам. През април всички изглеждаха щастливи. Захвърляха палтата си и се радваха в компанията един на друг на слънце — разговаряха, играеха на карти, държаха се за ръце. Ала аз бях неизменно сам. Наоко, Мидори, Нагасава: всички си бяха отишли от мен. Сега нямах на кого да кажа: „Добро утро“ или „Приятен ден“. Липсваше ми дори Есесовеца. Прекарах целия месец в същото безпомощно чувство за изолация. Няколко пъти се опитах да поговоря с Мидори, но отговорът, който получавах от нея, беше все един и същ: „Вече не искам да говоря с теб“ и аз разбирах по тона й, че не се шегува. Тя бе винаги с очилатото момиче или пък я виждах с едно високо момче с къса прическа. Той имаше невероятно дълги крака и винаги беше със спортни обувки.
Април изтече и дойде май, но май беше още по-лош от април. С напредването на пролетта нямах друг избор, освен да осъзная, че ме боли сърцето. Обикновено се случваше по залез-слънце. Във вечерния сумрак, когато приятният аромат на магнолии се застояваше във въздуха, сърцето ми изведнъж се издуваше и трептеше, и после се свиваше с внезапни остри бодежи. Опитвах се да затворя очи, да стисна зъби и да изчакам да ми мине. И ми минаваше — ала бавно, с остатъчна тъпа болка.
В такива моменти пишех на Наоко. В писмата си до нея описвах само неща, които бяха затрогващи, приятни или красиви — уханието на тревите, ласката на пролетния ветрец, лунната светлина, някой филм, който бях гледал, песен, която ми бе харесала, книга, която ме бе развълнувала. Сам получавах успокоение от тези писма, когато препрочитах написаното. И чувствах, че светът, в който живея, е прекрасен. Написах много такива писма, но от Наоко и Рейко нямаше вест.
В ресторанта, където работех, се запознах с друг студент на моята възраст, който се казваше Ито. Мина доста време, преди този тих и кротък студент от факултета по рисуване с маслени бои на един колеж по изкуствата да завърже разговор с мен, но в края на краищата ние започнахме да ходим след работа в един бар наблизо и да си приказваме за какво ли не. Той също обичаше да чете и да слуша музика, така че обикновено говорехме за книги и плочи, които ни харесват. Беше стройно, хубаво на вид момче с доста по-къса коса и много по-чисти дрехи от тези на типичните студенти по рисуване. Не беше особено словоохотлив, ала имаше собствени предпочитания и убеждения. Харесваше романи от френски писатели, особено тези на Жорж Батай и Борис Виан. Предпочитаните от него композитори бяха Моцарт и Равел. И също като мен си търсеше приятел, с когото да може да разговаря за подобни неща.