Извинявай, че не можах да ти отговоря толкова време. Честно казано, чувствах се преуморена, а и нямаше много добри новини за съобщаване. Наоко не е добре. Майка й пристигна от Кобе преди няколко дни. Четиримата — тя, Наоко, лекарят и аз — имахме продължителен разговор и стигнахме до заключението, че Наоко трябва да се премести за известно време в истинска болница за интензивно лечение, а след това може би пак да се върне тук, в зависимост от резултатите. Наоко казва, че би искала да остане тук, ако е възможно, и сама да се опита да оздравее, а аз знам, че ще ми липсва и се тревожа за нея, но истината е, че става все по-трудно и по-трудно състоянието й да се удържи под контрол. През повечето време е добре, но понякога емоциите й стават крайно неуравновесени и тогава ние не можем да откъснем очи от нея. Не се знае какво може да извърши. Настъпят ли онези напрегнати моменти, когато чува гласове, тя се затваря напълно в себе си.
Затова аз самата съм съгласна, че за Наоко ще е най-добре да се лекува известно време в същинско здравно заведение. Крайно неприятно ми е, че трябва да го кажа, но нищо друго не можем да направим. Както ти казах веднъж, търпението е най-важното нещо. Трябва да продължим да оправяме една по една обърканите нишки, без да губим надежда. Все едно колко отчайващо може да ни се вижда състоянието й, ние рано или късно обезателно ще открием прекъснатата нишка. Ако човек се намира в непрогледен мрак, единственото, което може да стори, е да издържи, докато очите му привикнат с тъмното.
Докато пристигне това писмо, Наоко вече ще е преместена в друга болница. Съжалявам, че си мълчах, докато не взеха решение, но това стана много бързо. Другата болница е наистина добра, с добри лекари. Ще напиша адреса по-долу: моля те пиши на Наоко там. Оттам също ще ме държат в течение на състоянието й, така че ще те информирам какво съм научила. Надявам се, че новините ще са добри. Знам, че няма да ти е лесно, но не губи надежда. И макар че Наоко няма да е тук, моля те пиши ми от време на време.
Онази пролет написах огромен брой писма — веднъж седмично на Наоко, няколко на Рейко и още няколко на Мидори. Пишех писма в аудиторията, пишех писма на бюрото си вкъщи, с котката Чайка в скута ми, пишех писма на празните маси в италианския ресторант, докато почивах. Сякаш пишех писма, за да скрепя парчетата от своя разпадащ се живот.
На Мидори написах:
„Април и май бяха тежки, самотни месеци за мен, тъй като не можах да поговоря с теб. Изобщо не знаех, че пролетта може да бъде толкова мъчителна и самотна. По-добре февруари да беше от три месеца, отколкото такава пролет. Знам, че е твърде късно да ти го казвам, но новата ти прическа ти стои чудесно. Наистина чудесно. Сега работя в един италиански ресторант и готвачът ме научи на страхотен начин за правене на спагети. Ще ми се скоро да приготвя за теб“.
Ходех на лекции всеки ден, работех в ресторанта два-три пъти седмично, разговарях с Ито за книги и за музика, прочетох няколко романа от Борис Виан, които Ито ми даде, пишех писма, играех си с Чайка, правех спагети, работех в градината, мастурбирах, мислейки за Наоко, и много пъти ходих на кино.
Мидори ми проговори чак към средата на юни. Не бяхме си разменили нито дума в продължение на два месеца. След края на една лекция тя седна на мястото до моето и подпря с ръка брадичката си. Седеше и нищо не казваше. Навън валеше — истински характерен за сезона дъжд. Валеше като из ведро, без вятър, и всичко ставаше вир-вода. Дълго след като другите студенти се бяха източили един по един от аудиторията, Мидори продължи да седи до мен, без да обелва и дума. После извади марлборо от джоба на джинсите си, сложи го между устните си и ми подаде кибрита си. Драснах клечка и й запалих цигарата. Мидори сви устни и издуха облаче дим в лицето ми.
— Харесва ли ти прическата ми? — попита тя.
— Страхотна е.
— Колко страхотна?
— Достатъчно, за да повали всички дървета във всички гори по света.
— Наистина ли смяташ така?
— Наистина смятам така.
Тя ме гледа дълго в очите, после ми подаде дясната си ръка. Аз я поех. Мидори изглеждаше дори по-успокоена, отколкото си мислех. Чукна с пръст цигарата си, пепелта падна на пода и тя стана.
— Хайде да отидем да хапнем нещо. Умирам от глад — предложи.
— Къде искаш да отидем? — попитах.
— В ресторанта на универсалния магазин „Такашимая“ на Нихонбаши.