Организираха скромно погребение за Наоко в Кобе, в края на август, и когато то мина, се върнах в Токио. Казах на хазяина си, че ще отсъствам известно време, а на шефа си в италианския ресторант, че напускам. На Мидори написах кратка бележка — в момента не исках да се виждаме, но изказвах надежда, че тя ще ме чака още малко. Прекарах следващите три дена по кината и след като изгледах всички нови филми в Токио, стегнах раницата си, изтеглих всичките си пари от банката, отидох на гара Шинджуку и хванах първия попаднал ми експрес, заминаващ от града.
Не мога да се сетя къде ходих през моите пътувания. Доста ясно си спомням гледките, звуците и ароматите, но имената на градовете ми се губят, както и всякакъв смисъл в последователността, в която пътувах от място на място. Движех се от град на град с влак или автобус, или пътувах на автостоп в някой камион. Постилах спалния си чувал на празни паркинги, гари, паркове, речни или морски брегове. Веднъж предумах полицаите да ми позволят да спя свит в кьошето на близък полицейски участък, друг път спах близо до едно гробище. Все едно ми беше къде спя, стига да не пречех на никого и да можех да остана в чувала си колкото ми се искаше. Изтощен от ходене, се пъхвах в спалния си чувал, гаврътвах малко евтино уиски и веднага заспивах. В гостоприемните градове ми носеха храна и мрежи против комари, а в не особено гостоприемните хората се обаждаха в полицията и ме пропъждаха от парковете. На мен, така или иначе, ми беше все едно. Единственото, което исках, бе да замръквам в градове, които не познавам.
Когато парите ми бяха на свършване, се хванах на работа като общ работник за няколко дни, докато изкарам за най-необходимото. Винаги се намираше някаква работа за мен. Просто продължих да се движа от един град до следващия без определена цел. Светът беше голям и пълен със странни неща и непознати хора. Веднъж се обадих на Мидори, тъй като трябваше да чуя гласа й.
— Семестърът започна отдавна, както знаеш — рече тя. — На някои курсове вече правят проверки. Какво смяташ да правиш? Даваш ли си сметка, че те няма вече цели три седмици? Къде си? Какво правиш?
— Съжалявам, но засега не мога да се върна в Токио. Все още не.
— И само това ли ще ми кажеш?
— Наистина не мога да кажа нищо повече в момента. Може би през октомври…
Мидори затвори, без да каже нищо.
Продължих да пътувам. От време на време отсядах в някой евтин хотел и се изкъпвах и избръсвах. Онова, което виждах в огледалото, изглеждаше ужасно. Слънцето бе изсушило кожата ми, очите ми бяха хлътнали и по измършавелите ми бузи имаше странни петна и рани. Изглеждах така, сякаш току-що бях изпълзял от пещера, но все пак приличах на себе си. Бях аз.
По това време се движех по крайбрежието, колкото се може по-далеч от Токио — може би в Тотгори или северния бряг на Хього. Вървенето пеша по брега беше лесно. Винаги можех да намеря удобно място за спане на пясъка. Палех огън от плевели и си изпичах малко сушена риба, която купувах от местен рибар. После малко уиски и слушах шума на вълните, мислейки си за Наоко. Беше толкова странно, че е мъртва и вече не бе от този свят. Не можех да приема, че е истина. Не можех да повярвам. Бях чул как забиваха гвоздеите в капака на ковчега й, но все още не можех да свикна с факта, че се е върнала към нищото.
Не, ликът й бе още жив в паметта ми. Все още можех да я видя как обхваща пениса ми с уста, а косата й пада върху корема ми. Все още усещах топлината й, дъха й по себе си и онзи безпомощен момент, когато не бях в състояние да сторя нищо друго, освен да свърша. Спомнях си го толкова ясно, сякаш се е случило преди пет минути и бях сигурен, че Наоко е още до мен, че все още мога да протегна ръка и да я докосна. Но не, нея я нямаше, тялото й вече не съществуваше на този свят.
В нощите, когато не можех да спя, образът й изплуваше в паметта ми. Нямаше как да го възпра. Твърде много спомени за нея се тълпяха в съзнанието ми и щом някой от тях намереше и най-малката пролука, останалите си пробиваха път в безконечен поток — непрестанен изблик — Наоко в жълтия си дъждобран почиства курника и носи чувала с фураж в онова дъждовно утро; издълбания в средата кейк за рождения ден и усещането, че сълзите й проникват през ризата ми — да, тогава също валеше дъжд; Наоко, крачеща до мен през зимата в палтото си от камилска вълна; Наоко, докосваща баретата, която носеше непрекъснато; Наоко, взираща се в мен със своите невероятно спокойни очи; Наоко, седнала на канапето, със събрани под синята нощница крака и опряна на коленете брадичка.