— Ни най-малко — отвърнах. — Сигурен съм, че Наоко щеше да се радва, ако знаеше, че някой й носи дрехите — особено пък ти.
— Странно — каза Рейко и леко щракна с пръсти — Наоко не остави завещание или нещо подобно — с едно изключение, за дрехите си. Бе написала набързо един ред в бележника на писалището си. „Моля предайте всичките ми дрехи на Рейко.“ Беше особен човек, не мислиш ли? Защо от всички неща ще е била загрижена тъкмо за дрехите си, когато се е готвела да умре? Кого го е грижа за дрехи? Сигурно е имало куп други неща, които е искала да каже.
— А може би не е така — рекох аз.
Рейко продължи да пуши и като че ли потъна в размисъл. После каза:
— Предполагам, че искаш да чуеш цялата история от начало до край.
— Да — казах. — Моля те разкажи ми всичко.
— Изследванията в болницата в Осака показали, че състоянието на Наоко се подобрява за момента, но че тя трябва да остане там по-дълго и лекарите да продължат интензивното лечение, от което да има полза в бъдеще. Споменах го в писмото си — онова, което ти изпратих някъде към десети август.
— Да. Спомням си.
— На двайсет и четвърти август ми се обади по телефона майка й да ме пита дали Наоко може да ме посети в санаториума. Искала да прибере вещите, които бе оставила при мен, и понеже не могла да се види с мен известно време, искала да поговорим и може би да пренощува в нашия апартамент. Отвърнах, че би било чудесно. Много исках да я видя и да поговоря с нея. И така, Наоко и майка й пристигнаха на другия ден — на двайсет и пети, с такси. Трите се потрудихме заедно да опаковаме нещата на Наоко и си приказвахме непринудено. Късно следобед Наоко каза, че ще е добре майка й да се върне вкъщи и че с нея, с Наоко, всичко ще е наред. Повикаха такси и майка й си замина. Изобщо не се притеснявахме, защото Наоко изглеждаше в чудесно разположение на духа. Всъщност дотогава аз бях много притеснена. Очаквах да я видя депресирана, изтощена и измършавяла. Знаех колко изтощителни изследвания, лечения и прочие провеждат в тези болници, затова имах известни опасения относно това гостуване. Но един-единствен поглед бе достатъчен да се убедя, че е добре. Изглеждаше много по-здрава, отколкото си бях представяла, усмихваше се и говореше много по-нормално, отколкото последния път, когато я видях. Беше ходила в козметичен салон и излагаше на показ новата си фризура. И аз реших, че няма нищо притеснително, дори майка й да ни остави сами. Наоко ми каза, че този път възнамерява да позволи на лекарите в онази болница да я излекуват веднъж завинаги, а аз рекох, че навярно така би било най-добре. После двете излязохме да се поразходим и все още говорехме безспир, най-вече за бъдещето. Наоко ми каза, че онова, което наистина й се иска, е да се махнем от санаториума и да отидем да живеем някъде двете.
— Да живеете двете ли? Ти и Наоко?
— Точно така — каза Рейко и леко сви рамене. — Отвърнах, че идеята ми се струва добра, но не знам какво ще каже за Ватанабе. И тя рече: „Не се безпокой, ще се разбера с него“. И толкоз. После тя говори за това къде ще живеем и какво ще правим, такива неща. След това отидохме в курника и си поиграхме с птиците.
Извадих една бира от хладилника и я отворих. Рейко запали друга цигара. Котката като че ли заспа в скута й.
— Това момиче вече бе намислило всичко. Сигурна съм, че затова беше толкова енергична и изглеждаше весела и в добро здраве. Сигурно е било голямо облекчение за съзнанието й да смята, че знае точно какво възнамерява да прави. Сетне приключихме с прегледа на вещите й, хвърлихме ненужното в металния бидон на двора и го изгорихме — бележникът, който бе използвала да си води дневник и всички писма, които бе получила. И твоите също. Това ми се стори малко странно и я попитах защо изгаря тези неща. Винаги с такова старание пазеше писмата ти на сигурно място и ги препрочиташе отново и отново. Тя отвърна: „Искам да се освободя от всичко, свързано с миналото, за да мога да се родя отново в бъдещето“. Мисля, че доста се хванах за думите й. Те имаха един вид собствена логика. Помня, че си помислих колко ми се иска тя да оздравее и да бъде щастлива. Беше толкова мила и хубава в този ден. Ще ми се да можеше да я видиш!
Когато приключихме, отидохме в столовата да вечеряме, както бяхме свикнали. После се изкъпахме и аз отворих бутилка хубаво вино, което пазех за специален повод като този, и ние пихме и свирихме на китарата. Бийтълс, както винаги: „Норвежка гора“, „Мишел“, любимите й песни. И двете се чувствахме доста добре. Загасихме лампите, съблякохме се и си легнахме в леглата. Беше знойна нощ. Прозорците ни бяха широко отворени, но не се усещаше освежителен полъх. Навън бе тъмно като в рог, щурците пееха, а въздухът в стаята бе толкова наситен с мириса на летните треви, че беше трудно да се диша. Съвсем неочаквано Наоко заговори за теб — за нощта, когато сте правили секс. Много подробно. Как си я съблякъл, как си я докосвал, как тя разбрала, че се овлажнява, как си проникнал в нея, колко хубаво било — описа ми всичко до най-малките подробности. А аз я попитах: „Как така изведнъж реши да ми разкажеш за това тъкмо сега?“ Имам предвид, че дотогава никога не бе говорила открито с мен за секс. Разбира се, бяхме провели открит разговор за секса като вид терапия, но тя беше твърде притеснена, за да се впуска в подробности. Сега обаче не можех да я спра. Бях шокирана.