Рейко въздъхна и погали котката.
— Пие ли ти се чай? — попитах.
— Да, благодаря — отвърна тя.
Сложих да ври вода и донесох на верандата чайник. Наближаваше залез-слънце. Дневната светлина бе отслабнала и дългите сенки на дърветата стигнаха до краката ни. Отпих от чая си и погледнах към произволната смесица от жълти японски рози, розови азалии и високи, зелени нандини в градината.
— После пристигна линейката и отнесе тялото й, а полицаите започнаха да ме разпитват. Не че имаше какво толкова да питат. Бе оставила нещо като предсмъртна бележка, а те приемаха за дадено, че самоубийството е едно от нещата, които душевноболните извършват. Така че до голяма степен всичко беше формално. Щом си заминаха, аз ти телеграфирах.
— Колко тъжно погребение беше — рекох. — Роднините й, види се, бяха малко смутени, че съм разбрал за смъртта й. Сигурен съм, че не искаха хората да знаят, че е самоубийство. Вероятно дори не трябваше да присъствам там. Което ме накара да се чувствам още по-зле. И щом се върнах, хванах пътя.
— Какво би казал да се поразходим? Може би ще е добре да купим нещо и да приготвим вечеря. Умирам от глад.
— Разбира се. Яде ли те се нещо по-специално?
— Сукияки — отвърна тя. — Не съм го опитвала от години. Често сънувах сукияки и как се тъпча с говеждо, зелен лук, юфка, печено тофу и зеленчуци.
— Разбира се, ще го приготвим, но аз нямам подходящ тиган.
— Остави това на мен. Ще взема назаем от твоя хазяин.
Тя изтича до главната къща и се върна с възголям тиган, газов котлон и гумен маркуч.
— Не е зле, а?
— Не е зле!
Купихме всичките необходими продукти от магазинчета в квартала — говеждо, яйца, зеленчуци, тофу. Аз избрах едно доста сносно бяло вино. Понечих да платя, но Рейко настоя тя да плати всичко.
— Помисли си само как ще ми се смее семейството, ако чуе, че съм оставила племенника ми да плати храната! Освен това нося прилична сума в брой. Така че не се безпокой. Нямах намерение да напусна санаториума без пукната пара.
Рейко изми ориза и го сложи да се вари, а аз изнесох необходимите неща за готвенето на верандата. Когато всичко бе готово, Рейко извади китарата си и като че ли я изпробва с една бавна фуга на Бах. На трудните места нарочно забавяше или ускоряваше темпото, правеше изпълнението безстрастно или сантиментално, като слушаше с видима наслада многообразието от звуци, които изтръгваше от инструмента. Когато свиреше на китарата, Рейко изглеждаше като седемнайсетгодишно момиче, радващо се на нова рокля. Очите й искряха и тя свиваше устни в нещо като лека усмивка. Като свърши, тя се облегна назад, вдигна очи към небето и като че потъна в мисли.
— Имаш ли нещо против да ти говоря? — попитах.
— Ни най-малко — отвърна тя. — Просто си мислех колко съм прегладняла.
— Планираш ли да се видиш със съпруга си или с дъщеря си, докато си тук? Сигурно са някъде в Токио.
— Съвсем наблизо. В Йокохама. Но не, не планирам да се виждам с тях. Сигурна съм, че ти казах преди — за тях е по-добре да нямат нищо общо с мен. Започнали са нов самостоятелен живот. И аз бих се почувствала направо ужасно, ако се срещна с тях. Не, най-добре ще е да стоя настрана.
Тя смачка празната кутия севън старс и извади нова от куфара си, разпечата я и захапа цигара, но не я запали.
— С мен е свършено като човек — рече. — Всичко, което виждаш, е блед спомен от онова, което бях. Най-важната част от мен, онова, което беше в душата ми, умря преди години и аз просто функционирам по памет.
— Но аз те харесвам такава, Рейко, такава, каквато си — блед спомен или каквото е. И онова, което ще кажа, може да няма смисъл, но аз наистина се радвам, че носиш дрехите на Наоко.
Рейко се усмихна и си запали цигарата със запалка.
— Макар и съвсем младо момче, ти действително знаеш как да ощастливиш една жена.
Почувствах, че се изчервявам.
— Само казвам каквото мисля.
— Да, знам — продума Рейко усмихната.
Когато не след дълго оризът бе готов, намазах тигана и наредих продуктите за сукияки.