— Кажи, не е ли сън това — възкликна Рейко, душейки въздуха.
— Не, едно напълно реално сукияки — отвърнах. — Съдейки по собствен опит, разбира се.
Вместо да приказваме, ние се нахвърлихме на яденето с дървените си пръчици, поляхме го с много бира и приключихме с ориз. Чайка се навърташе наоколо, привлечена от миризмата, и ние си поделихме храната с нея. След като се наядохме до насита, седнахме, облегнати на верандата, и гледахме луната.
— Сита ли си? — попитах.
— Напълно — каза с пъшкане Рейко. — Никога през живота си не съм яла толкова много.
— Какво ти се прави сега?
— Искам да изпуша една цигара и да отида на баня. Косата ми е мръсна. Трябва да я измия.
— Няма проблеми. Има една баня наблизо.
— Кажи ми, Ватанабе, ако не възразяваш. Спал ли си с онова момиче Мидори?
— Имаш предвид дали сме правили секс ли? Все още не. Решихме да не го правим, докато не се оправят нещата.
— Ами те вече се оправиха, не мислиш ли?
Поклатих глава.
— Имаш предвид сега, когато Наоко не е жива.
— Не, не това. Взел си решението си много преди Наоко да умре — никога да не напускаш Мидори. Дали Наоко е жива, или не, няма нищо общо с твоето решение. Ти избра Мидори. Наоко избра да умре. Вече си възрастен човек и трябва да поемеш отговорността за решенията си. Иначе всичко ще съсипеш.
— Но аз не мога да я забравя — рекох. — Казах на Наоко, че ще продължа да я чакам, но не устоях на думата си. В крайна сметка й обърнах гръб. Не казвам, че някой е виновен — проблемът си е изпяло мой. Мисля, че нещата щяха да свършат по същия начин, дори и да не й бях обърнал гръб. Наоко открай време избираше смъртта. Но това е далеч от въпроса. Не мога да си простя. Ти ми казваш, че нищо не може да се направи при естествена промяна в чувствата, но моята връзка с Наоко не беше просто нещо. Ако се позамислиш, двамата с нея се свързахме на границата между живота и смъртта. Така беше при нас от самото начало.
— Ако изпитваш болка поради смъртта на Наоко, бих те посъветвала да продължиш да изпитваш тази болка до края на живота си. И ако има нещо, което можеш да научиш от това, трябва да го научиш. Но то не бива да ти попречи да бъдеш щастлив с Мидори. Болката няма нищо общо с връзката ти с нея. Засегнеш ли още повече Мидори, раната може да се окаже нелечима. Така че колкото и да е трудно, трябва да си силен. Трябва да възмъжееш, да станеш още по-зрял. Напуснах санаториума и изминах целия този път до Токио, за да ти кажа това — целия този път с влак.
— Разбирам какво ми казваш, но все още не съм готов да последвам напълно съвета ти. Такова тъжно, малко погребение беше! Никой не бива да си отива така от този свят.
Рейко протегна ръка и ме погали по главата.
— Всички някога ще си отидем така. И аз, и ти.
Повървяхме пет минути покрай брега на реката до местната обществена баня и се върнахме доста освежени. Отворих бутилката вино и двамата седнахме на верандата да го изпием.
— Слушай, би ли донесъл още една чаша?
— Да — отвърнах. — Но защо?
— Ще устроим наше си погребение на Наоко, само ти и аз. Такова, което няма да е толкова тъжно.
Когато й подадох чашата, Рейко я напълни догоре и я постави върху каменния фенер в градината. После седна на верандата, облягайки се на един стълб, с китарата в ръце и с цигара в уста.
— А би ли донесъл кутия кибрит? Най-голямата, която намериш.
Извадих кибритена кутийка и я оставих до нея.
— Сега искам всеки път, щом изпълня някоя песен, да поставям клечка кибрит и да наредя клечките една до друга. Ще изсвиря всяка песен, за която се сетя.
Отначало Рейко изпълни нежна очарователна интерпретация на „Мила моя“ на Хенри Манчини.
— Ти подари на Наоко плоча с тази песен, нали? — попита.
— Да. За Коледата на по-миналата година. Тя наистина харесваше тази песен.
— И аз я харесвам. Толкова е нежна и красива… — тя изпълни още няколко такта от мелодията и отпи глътка вино. — Чудя се колко ли песни мога да изсвиря, преди да се напия. Ще бъде хубаво погребение, не мислиш ли — не толкова тъжно?
Рейко продължи с Бийтълс, изпълни „Норвежка гора“, „Вчера“, „Мишел“ и „Нещо“. Изпя и изсвири „Слънцето изгрява“, после изсвири „Шутът на хълма“. Аз поставих в редица седем кибритени клечки.
— Седем песни — каза Рейко, като си сръбна още вино и запали поредна цигара. — Тези момчета сигурно са знаели нещо за мъката на живота и за нежността.