— Извинявай — рекох. — Не можах да се овладея.
— Не ставай смешен — каза Рейко, като ме плесна по задника. — Не бива да се притесняваш. Винаги ли мислиш за това, когато правиш секс?
— Да, почти.
— Е, не го мисли, когато си с мен. Забрави го. Просто се отпусни и прави каквото искаш. Добре ли беше?
— Направо чудесно. Затова не можах да се овладея.
— Сега не е моментът да се владееш. Прекрасно е. И на мен ми беше много хубаво.
— Знаеш ли какво, Рейко?
— Какво?
— Трябва да си намериш любовник. Ти си невероятна. Иначе би било чиста загуба.
— Добре, ще си помисля. Но се питам дали хората си намират любовници и прочие в Асахикава.
След няколко минути пак се възбудих и проникнах в нея. На Рейко й секна дъхът и тя се заизвива под мен. Движех се бавно и овладяно, докато я държах в прегръдките си и разговаряхме. Беше чудесно преживяване да разговаряме така. Кажех ли нещо смешно и я разсмеех, вибрациите се предаваха на мен чрез пениса ми. Останахме в прегръдките си много дълго.
— О, толкова е хубаво — каза Рейко.
— И движението не е лошо — рекох.
— Хайде. Направи го.
Вдигнах краката й и проникнах колкото можах, после се отдадох на удоволствието от усещането да се движа кръгообразно и след като му се насладих напълно, си позволих да свърша.
Онази нощ съединихме телата си общо четири пъти. В края на всеки път Рейко се отпускаше в ръцете ми, трепереща леко, със затворени очи и издаваше дълга въздишка.
— Никога повече не трябва да го правя — до края на живота си. О, моля те, Ватанабе, кажи ми, че е истина. Кажи ми, че мога да се успокоя, защото съм сторила каквото е необходимо, за да живея дълго.
— Никой не може да ти го гарантира — рекох. — Няма как да се разбере.
Опитах се да убедя Рейко, че със самолет ще е по-бързо и по-лесно, но тя настоя да замине за Асахикава с влак.
— Обичам ферибота до Хоккайдо. И нямам желание да летя на самолет — отсече.
Придружих я до гара Уено. Тя носеше китарата си, а аз — куфара й. Седнахме на пейка на перона да изчакаме пристигането на влака. Рейко беше със същото яке от туид и с белите панталони, които носеше, когато пристигна в Токио.
— Наистина ли смяташ, че в Асахикава не е чак толкова лошо? — попита.
— Градчето е хубаво. Скоро ще ти дойда на гости.
— Наистина ли?
Кимнах.
— И ще ти пиша.
— Обичам писмата ти. Наоко изгори всичките, които й изпрати. А те бяха чудесни!
— Писмата са просто късове хартия — казах. — Изгориш ли ги, онова, което остава в сърцето ти, ще остане; запазиш ли ги, онова, което изчезне, ще изчезне.
— Знаеш ли, Ватанабе, истината е, че ме е страх да замина за Асахикава сама. Затова непременно ми пиши. Винаги когато чета твои писма, чувствам, че си до мен.
— Щом като искаш, ще пиша непрекъснато. Но не се безпокой. Познавам те — ще се справиш, където и да отидеш.
— И още нещо. Някак си усещам, че като че нещо е напъхано в мен. Дали не е фантазия?
— Просто блед спомен — отвърнах и се усмихнах.
Рейко също се усмихна.
— Не ме забравяй — рече.
— Няма да те забравя — отвърнах. — Никога.
— Може никога повече да не се видим, но където и да съм, винаги ще си спомням за теб и за Наоко.
Видях я, че плаче. Не усетих как започнах да я целувам. Хората на перона се втренчиха в нас, но мен вече не ме беше грижа за тези неща. Бяхме живи, тя и аз. И единственото, за което трябваше да мислим, бе, че животът продължава.
— Бъди щастлив — извика Рейко, когато се качи на влака. — Дадох ти всичките нужни съвети. Нямам какво повече да кажа. Просто бъди щастлив. Вземи моят дял от щастие и този на Наоко и ги задръж за себе си.
Подържахме си ръцете за малко и се разделихме.
Обадих се на Мидори по телефона.
— Трябва да говоря с теб — рекох. — Има един милион неща, за които да ти разкажа. Един милион неща, за които трябва да поговорим. Ти си всичко, което искам на този свят. Искам да те видя и да ти говоря. Искам ти и аз да започнем всичко отначало.
Мидори отвърна с дълго, дълго мълчание — мълчанието на всички тихи дъждове на света, валящи върху всички окосени ливади. Притиснал чело на стъклото, затворих очи и зачаках. Накрая тихият глас на Мидори наруши мълчанието:
— Къде си?
Къде бях?
Стиснал здраво слушалката, вдигнах глава и се обърнах да видя какво има вън от телефонната кабина. Къде бях? Нямах представа. Никаква представа нямах. Къде бе това място? Единственото, което се мяркаше пред погледа ми, бяха безчислените силуети на хора, запътили се незнайно накъде. Отново и отново повиквах Мидори от мъртвата точка на това несъществуващо място.