На осемнайсет години любимата ми книга беше „Кентавърът“ на Джон Ъпдайк, но след като я бях прочел няколко пъти, тя взе да губи нещо от първоначалния си блясък и отстъпи първенството на „Великият Гетсби“. „Гетсби“ задълго остана на първо място. Издърпвах го от рафта, когато ми се приискаше, и четях напосоки някой и друг абзац. Тази книга нито веднъж не ме разочарова. Нямаше и една отегчителна страница. Исках да кажа на хората какъв чудесен роман е този, ала никой около мен не беше чел „Великият Гегсби“, нито пък имаше вероятност да го прочете. Да увещаваш другите да прочетат Фр. Скот Фицджералд, освен реакционер, никой нямаше да го направи през 1968-а.
Когато в края на краищата срещнах единствения човек на света, който бе чел „Гетсби“, двамата се сприятелихме само поради този факт. Той се казваше Нагасава. Беше две години по-голям от мен и тъй като специализираше правни науки в престижния Токийски университет, бе на път да стане народен водач. Ние живеехме в един и същ пансион и се познавахме само по физиономия до деня, в който четях „Гетсби“ на едно осветено от слънцето място в столовата. Той седна до мен и ме попита какво чета. Когато му казах, попита дали ми харесва книгата.
— Чета я за трети път — отвърнах — и всеки път откривам по нещо, с което тя ми допада още повече от предишния път.
— Казваш, че си чел „Великият Гетсби“ три пъти — продума сякаш на себе си Нагасава. — Тогава знай, че всеки приятел на „Гетсби“ е и мой приятел.
Така ние станахме приятели. Това се случи през октомври.
Колкото по-добре опознавах Нагасава, толкова по-странен го намирах. Бях срещал доста особени хора през живота си, но никой не бе особен като Нагасава. Беше далеч по-запален читател от мен, ала имаше правило никога да не докосва книга от автор, който не е поне от трийсет години покойник. „Само на такава книга мога да повярвам“ — казваше той.
— Не че не вярвам в съвременната литература — добави, — но не искам да хабя ценно време да чета книга, която не е минала проверката на времето. Животът е твърде кратък.
— Кои автори харесваш? — попитах, като говорех с почтителен тон с този, две години по-възрастен от мен човек.
— Балзак, Данте, Джоузеф Конрад, Дикенс — отвърна той без колебание.
— Не съвсем модерни.
— Тъкмо затова ги чета. Ако четеш само книгите, които всички четат, можеш да мислиш само онова, което всички мислят. Това е светът на селяндурите и простаците. Истинските хора биха се срамували от себе си, ако вършат това. Забелязал ли си, Ватанабе, че ти и аз сме единствените истински хора в пансиона? Другите момчета са лайна.
Това ме изненада.
— Как можеш да говориш така?
— Защото е вярно. Знам аз. Виждам. Сякаш имаме белези на челата си. Освен това и двамата сме чели „Великият Гетсби“.
Пресметнах набързо.
— Но Фицджералд е покойник само от двайсет и осем години — казах.
— Е, и какво? Две години? Фицджералд е модерен класик.
Никой друг в пансиона не знаеше, че Нагасава тайно чете класически романи, нито пък това щеше да е от значение за някого, ако научеше. Нагасава бе известен като умник. Той бе влязъл с лекота в Токийския университет, получаваше високи оценки, щеше да вземе държавния си изпит, да постъпи във Външно министерство и да стане дипломат. Произхождаше от чудесно семейство. Баща му бе собственик на голяма болница в Нагоя, а брат му също се бе дипломирал в Токио, бе продължил образованието си в медицински институт и един ден щеше да наследи болницата. Нагасава винаги имаше достатъчно пари в джоба си и се държеше с достойнство. Хората го уважаваха, уважаваше го дори управителят на пансиона. Когато поискаше от някого да направи нещо, онзи го правеше без възражения. Просто нямаше друг избор.
Нагасава притежаваше определени вродени способности, които привличаха хората и ги караха да го слушат. Той знаеше как да излезе начело, да прецени ситуацията, да даде точни и тактични наставления, на които другите да се подчинят. Над главата му имаше аура, която показваше неговата мощ, подобно на ореол на ангел, и само като я зърнеха, хората се изпълваха със страхопочитание пред това по-висше същество. Това обяснява защо всички бяха шокирани, че Нагасава избра за свой специален приятел мен, човек без отличителни качества. Поради тая причина хора, които не познавах, се отнасяха към мен с определено уважение, ала онова, което те, изглежда, не разбираха, беше, че причината да съм избран аз, беше проста, а именно, че се държах с Нагасава без ласкателството, което той получаваше от другите. Проявявах несъмнен интерес към странните, сложни страни на неговата природа, но никое от онези неща — оценките му, неговата аура, неговата външност — не ме впечатляваше. Това сигурно бе нещо ново за него.