— Ще те видя ли пак някога? — попита тя с тъжен поглед.
— О, сигурен съм, че скоро пак ще се срещнем някъде — отвърнах аз и си излязох. Какво, по дяволите, правя? — взех да се питам веднага щом останах сам и да се чувствам отвратен от себе си. И все пак това бе всичко, което можех да сторя. Тялото ми копнееше за жени. Всеки път, когато спях с онези момичета, аз мислех за Наоко, за бялото очертание на голото й тяло в мрака, за стоновете й, за звуците на дъжда. Колкото повече си мислех за тези неща, толкова по-силно копнееше тялото ми. Качвах се горе на покрива с бутилката уиски и се питах за къде смятам, че съм се запътил.
Накрая, в началото на юли, пристигна писмо от Наоко. Едно кратко писмо.
„Моля те да ми простиш, че не ти отговорих веднага. Но се опитай да разбереш. Отне ми много време, докато бъда в състояние да пиша. Започвах това писмо най-малко десет пъти. Писането ми причинява болка.
Нека да започна с последното ми решение. Решила бях да прекъсна обучението си за една година. Официално съм във ваканция, но предполагам, че никога няма да съм в състояние да се върна там. Това, без съмнение, ще ти дойде като гръм от ясно небе, но всъщност от отдавна мисля да постъпя така. Опитах се няколко пъти да ти го кажа, но не успях да се накарам да започна. Боях се дори от изричането на тези думи.
Опитай се да не се вълнуваш особено много от тези неща. Каквото и да се беше случило — или да не се беше случило, — крайният резултат щеше да е същият. Това може би не е най-добрият начин да се изразя и съжалявам, ако ти причинявам болка. Опитвам се да ти кажа, че не искам да се кориш за случилото се с мен. То е нещо, за което трябва да поема отговорност единствено аз. Отлагах го повече от година и така в крайна сметка само влоших положението. Навярно няма начин да отлагам повече.
След като се изнесох от квартирата си, се върнах в дома на родителите си в Кобе и известно време се консултирах с лекар. Той ми каза, че има едно лечебно заведение на възвишенията извън Киото, което би било идеално за мен. Възнамерявам да прекарам известно време там. Не е точно болница, а по-скоро нещо като санаториум с доста по-свободен начин на лечение. Ще оставя подробностите за друго писмо. Това, което искам сега, е да успокоя нервите си на някое тихо, изолирано от света място.
Чувствам се благодарна по свой си начин за годината на приятелство, която ми посвети. Моля те, дори да не повярваш на нищо друго, повярвай поне на това. Не си ти този, който ме обиди. Аз съм тази, която стори това. Наистина така го чувствам.
Засега обаче не съм готова да се видя с теб. Не че не искам: просто не съм готова. В момента, когато се почувствам готова, ще ти пиша. Може би тогава ще започнем да се опознаваме по-добре взаимно. Както ти казваш: това навярно трябва и да направим — да започнем да се опознаваме по-добре взаимно.
До скоро“
Четох писмото на Наоко отново и отново и всеки път се изпълвах със същата непоносима горест, която изпитвах винаги щом Наоко се взреше в очите ми. Нямах начин да я превъзмогна, нито място, където бих могъл да я отнеса или скрия. Като вихър, преминаващ през тялото ми, тя нямаше нито форма, нито тежест, нито можех да се предам изцяло на нея. Край мен се движеха хора, ала думите, които изричаха, изобщо не достигаха до съзнанието ми.
Продължих да прекарвам съботните вечери в коридора. Не се надявах телефонът да позвъни, ала не знаех какво друго да правя с времето. Включвах телевизора да позяпам бейзболен мач и се правех, че гледам, като в същото време безброй пъти разсичах празното пространство между мен и телевизора на две, после разсичах всяка половина още на две, докато оформех едно пространство, достатъчно малко, че да спра ръката си.
Изключвах телевизора в десет, връщах се в стаята си и си лягах.
В края на месеца Есесовеца ми подари една светулка. Тя беше поставена в буркан от разтворимо кафе с дупчици на капачката за въздух и с няколко стръкчета трева и малко вода вътре. В светлата стая светулката изглеждаше като най-обикновена черна буболечка, която можеше да бъде намерена някъде край езеро, ала Есесовеца твърдеше настойчиво, че е истинска. „Разпознавам светулката, щом я видя“, рече той, а аз нямах нито причина, нито основание да се препирам с него.
— Чудесно — казах. — Това е светулка.