Тя изглеждаше ленива, обаче не преставаше да се катери по хлъзгавите стъклени стени на буркана и пак да пада долу.
— Намерих я на двора — рече той.
— Тук ли? Край пансиона?
— Разбира се. Нали знаеш онзи хотел на улицата? Пускат светулки в градината му заради гостите през лятото. Тази е успяла да долети дотук.
Докато говореше, Есесовеца енергично тъпчеше дрехи и бележници в черния си пътнически куфар.
Имахме няколко седмици лятна ваканция и двамата с Есесовеца бяхме почти единствените, останали в пансиона. Вместо да се върна в Кобе, аз продължих да работя, а той бе останал да кара стажа си. И тъй като практиката му вече бе приключила, Есесовеца се връщаше при планините на Яманаши.
— Може да я подариш на приятелката си — каза той. — Сигурен съм, че ще й хареса.
— Благодаря — рекох.
Щом се мръкна, пансионът притихна като древна руина. Знамето беше спуснато, а лампите в столовата осветиха прозорците й. При толкова малко останали студенти се включваха само половината лампи в пансиона — тези в дясната половина тъмнееха, а в лявата горяха. Все пак миризмата от вечерята достигна до нас — някаква яхния.
Занесох поставената в буркана светулка на покрива. Никой друг не се качваше там. Една бяла риза висеше на въже за простиране, откъдето някой бе забравил да я прибере, развяваше се от вечерния вятър като захвърлена обвивка на огромно насекомо. Покатерих се по желязна стълба в края на покрива до върха на водния резервоар. Той беше още горещ от погълнатата през деня слънчевата топлина. Седнах на тясното място отгоре на резервоара, като се облегнах на парапета и застанах лице в лице с бялата почти пълна луна. Светлините на Шинджуку блестяха отдясно, а на Икебукуро отляво. Фарове на автомобили се нижеха в искрящи върволици от единия басейн от светлина към другия. Глух тътнеж от размесени шумове бе надвиснал като облак над града.
Светулката немощно заблещука на дъното на буркана, светлинката й беше твърде слаба, цветът й доста блед. Не бях виждал светулки години наред, но онези в паметта ми излъчваха в летния мрак далеч по-силна светлина и този ярък, пламтящ образ бе останал с мен през цялото време.
Може би светулката беше пред прага на смъртта. Разклатих буркана няколко пъти. Светулката се блъсна в стъклените стени и се помъчи да излети, ала блещукането й остана мъжделиво.
Опитах се да си спомня кога за последен път съм видял светулки и къде се е случило това. Можех да видя сцената в съзнанието си, но не бях в състояние да си спомня времето, нито мястото. Чух в мрака шум от вода и видях един стар тухлен шлюз. Имаше ръчка, която се завърташе, за да се отвори или затвори вратичката му. Регулираният от него поток беше достатъчно слаб, за да се скрие от тревата по насипа. Нощта бе тъмна, толкова тъмна, че ако изключех джобното си фенерче, не можех да видя краката си. Стотици светулки се рееха над възпираната от шлюза вода. Ярката им светлина се отразяваше от нея като искрици от дъжд.
Затворих очи и се потопих в този мрак. Чух вятъра с необичайна яснота. Съвсем не силен, той профучаваше край мен, оставяйки особено ярки следи в мрака. Отворих очи и открих, че тъмнината на лятната нощ е малко по-гъста отпреди.
Завъртях капачката на буркана, отворих го, извадих светулката и я поставих върху широкия около пет сантиметра ръб на резервоара. Тя сякаш не схвана, че се намира в нова обстановка. Повървя куцешком около главата на един железен болт и заклещи крачета в извити корички от засъхнала боя. Тръгна надясно, докато откри, че пътят й е преграден, сетне се завъртя назад и наляво. Накрая, с известно усилие, се покачи върху главата на болта и остана известно време свита, неподвижна, като мъртва.
Все още облегнат на парапета, изучавах светулката. Дълго нито аз помръдвах, нито тя. Вятърът продължаваше да профучава край нас, а безчетните листа на бряста шумоляха в мрака.
Чаках вечно.
След много време светулката се понесе във въздуха. Сякаш внезапно осенена от някаква мисъл, тя разтвори крилца и подир миг прелетя покрай парапета, за да поеме в бледнеещия мрак. Направи бърза дъга при резервоара, сякаш се опитваше да върне обратно някакъв изгубен промеждутък от време. И после, след като се повъртя няколко секунди във въздуха, като че да види как извивките й от светлина се смесват с въздуха, най-накрая литна на изток.
Дълго след като светулката бе изчезнала, дирята от нейното блещукане остана в мен, бледата й, чезнеща светлинка кръжеше безспир в гъстия мрак зад клепачите ми, подобно на изгубена душа.