— Наистина ли мислиш така? — попита тя.
Кимнах, все още дъвчейки салатата си.
Тя сложи тъмните си слънчеви очила и ме погледна през тях.
— Нали не лъжеш?
— Смятам себе си за честен човек? — отвърнах.
— Ами.
— И така, кажи ми защо носиш такива тъмни слънчеви очила?
— Почувствах се беззащитна, когато косата ми изведнъж стана толкова къса. Сякаш някой ме хвърли съвсем гола сред тълпата.
— Звучи смислено — казах аз, дояждайки омлета си. Тя ме наблюдаваше с огромен интерес.
— Не трябва ли да се върнеш при тях? — попитах, кимвайки към нейните трима приятели.
— Не. Ще отида, когато сервират яденето. Прекъснах ли те?
— Не остана нищо за прекъсване — отвърнах аз и си поръчах кафе, защото тя не показа никакви признаци, че става от масата. Сервитьорката отнесе чиниите ми и донесе сметана и захар.
— Сега ти ми кажи — рече тя. — Защо днес не се обади, когато четяха списъка с имената? Ти си Ватанабе, нали? Тору Ватанабе?
— Да, аз съм.
— Тогава защо не се обади?
— Просто днес не ми се искаше да го правя.
Тя пак сне очилата си, постави ги на масата и ме погледна.
— Защо си добил толкова силен загар?
— Последните няколко седмици пътешествах нагоре-надолу. С раница и спален чувал.
— Къде пътешества?
— Канадзава. Полуостров Ното. До Ниигата.
— Сам ли?
— Сам — отвърнах. — Намерих няколко приятели тук-там.
— Няколко интимни приятели? Непознати жени в далечни краища.
— Интимни ли? Сега вече знам, че си ме разбрала погрешно. Как човек със спален чувал на гърба и брадясала физиономия може да завърти любовна история?
— Винаги ли пътешестваш сам?
— Аха.
— Обичаш самотата? — попита тя, подпирайки бузата си с ръка. — Да пътешестваш сам, да се храниш сам, да седиш сам-самичък в аудиториите…
— Никой не обича да бъде съвсем сам. Но не полагам особени старания да се сприятелявам. Това е всичко. Просто ми е много неприятно, когато ме разочароват.
Захапала за едната дръжка слънчевите си очила, тя смотолеви: „Никой не обича да бъде сам. Просто ми е много неприятно, когато ме разочароват“. Не можеш да използваш тези изрази, когато пишеш автобиографията си.
— Благодаря — казах аз.
— Обичаш ли зеления цвят?
— Зашо питаш?
— Носиш зелено поло.
— Нищо специално. Нося всякакви дрехи.
— „Нищо специално. Нося всякакви дрехи.“ Харесва ми как говориш. Внимателно и гладко, сякаш мажеш с хоросан. Някой казвал ли ти го е?
— Не — отвърнах.
— Казвам се Мидори — рече тя. — „Зелена, млада“. Обаче зеленото ми стои ужасно. Странно, а? Сякаш съм прокълната, не мислиш ли? Сестра ми се казва Момоко: „Хубавица, свежа като праскова“.
— Добре ли изглежда в розово?
— Изглежда страхотно! Родена е да носи розово. Не е никак справедливо.
Сервираха на масата на Мидори и едно момче със спортно яке я повика: „Хей, Мидори, ела да ядем!“ Тя му махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Разбрах.“
— Я ми кажи — рече, — водиш ли си записки на лекциите? По история на драмата?
— Разбира се.
— Никак не обичам да искам нещо от някого, но може ли да взема назаем записките ти? Отсъствах два пъти, а не познавам никого от курса.
— Няма проблеми — отвърнах и издърпах тетрадката от чантата си. След като я прегледах, за да се уверя, че не съм написал нещо, което не бих исках да се чете, я подадох на Мидори.
— Мерси — каза тя. — Ще дойдеш ли на лекции вдругиден?
— Да.
— Ще бъда тук по обед. Ще ти върна тетрадката и ще те черпя един обяд. Искам да кажа… Нали няма опасност да получиш стомашно разстройство или нещо подобно, ако не се храниш сам?
— Няма — продумах. — Но не е нужно да ме черпиш обяд само защото ти давам записките си.
— Не се притеснявай — рече тя. — Харесва ми да черпя хората с един обяд. Но във всеки случай няма ли да си запишеш някъде? Да не забравиш?
— Няма. Вдругиден. Дванайсет часа. Мидори. Зелена.
От другата маса някой извика: „Побързай, Мидори, яденето ти изстива!“
Тя не обърна внимание и ме попита:
— Винаги ли говориш така?