— Хайде да се махаме оттук — рече Мидори.
Кимнах и станах, и двамата се отправихме към вратата. Точно тогава закръгленото момче ми каза нещо, ала аз не можах да го разбера. Мидори му махна с ръка и подхвърли: „Ще се видим по-късно“.
— Бре, да му се не види, ние контрареволюционери ли сме? — ме попита Мидори, щом излязохме. — Нима искаме да бъдем обесени на телефонни стълбове, ако революцията успее?
— Нека първо да се наобядваме, пък после ще видим.
— Добре. Има едно заведение, където искам да те заведа. Но е малко далечко. Имаш ли свободно време?
— Разбира се, свободен съм до урока си в два часа.
Медори ме качи на автобус до Йоцуя и ме заведе на едно закътано място точно зад гарата в един луксозен ресторант със специалитети в кутии. Още щом седнахме, ни сервираха в четвъртити лакирани в червено кутии супа и обяд според менюто за деня. Това бе заведение, за което си струваше да се повозиш на автобуса, за да се нахраниш в него.
— Страхотна храна — казах аз.
— И евтина при това. Идвах тук още като бях в гимназията. До моето предишно училище се стига, като се върви право надолу по улицата. Даскалите бяха толкова строги, че трябваше да се изнизваме тайно, за да се храним тук. Изключваха те, ако те хванеха да ядеш извън училището.
Без слънчевите очила очите на Мидори изглеждаха доста по-сънени от предишния път. Когато не си играеше с тясната сребърна гривна на лявата си китка, тя се почесваше в ъгълчетата на очите с върха на кутрето си.
— Уморена ли си?
— Малко. Не съм се наспала. Но съм добре, не се притеснявай — каза тя. — Съжалявам за оня ден. Изникна нещо важно и просто не можах да изляза. Съвсем внезапно, на сутринта. Мислех да ти звънна в ресторанта, но не можах да си спомня името, а не знам домашния ти телефон. Дълго ли чака?
— Не много. Разполагах с доста свободно време.
— С доста ли?
— Може би с повече, отколкото ми трябваше. Искам да можех да ти дам малко, за да ти помогна да се наспиш.
Мидори опря буза с ръка и ми се усмихна.
— Какво добро момче си ти.
— Не добро. Просто имах време, което трябваше да убия — отвърнах. — Между другото онзи ден се обадих у вас и някой ми каза, че си била в болницата. Нещо лошо ли се случи?
— Обадил си се вкъщи? — попита тя и между веждите й се образува лека бръчка. — Как разбра номера на телефона ми?
— Открих го в отдел „Студенти“. Позволено е на всеки.
Тя поклати глава веднъж или два пъти и пак се заигра с гривната.
— Изобщо не се бях сетила за това. Струва ми се, че и аз можех да издиря твоя номер. Както и да е, за болницата ще ти разкажа другия път. Сега не ми се иска. Съжалявам.
— Добре. Нямах намерение да любопитствам.
— Не, ти не любопитстваш. Просто съм малко уморена. Като маймуна след дъжд.
— Не смяташ ли, че трябва да се прибереш вкъщи и да поспиш?
— Не сега. Хайде да излизаме оттук.
Тя ме заведе до бившата си гимназия. Дотам повървяхме малко от Йоцуя.
Преминавайки през гарата, си спомних за Наоко и за нашите безкрайни разходки. Винаги започваха оттам. Разбрах, че ако онази неделя през май не бях срещнал случайно Наоко във влака, животът ми щеше да е доста по-различен. Но после промених мнението си: не, дори да не се бяхме срещнали тогава, животът ми може би нямаше да е по-различен. Бяхме се срещнали, защото трябваше да се срещнем. Ако тогава не се бяхме срещнали и на това място, все някога щяхме да се срещнем някъде другаде. Нямах никакво основание да смятам така: бе просто едно усещане.
Мидори Кобаяши и аз седнахме на пейка в парка и загледахме сградата на нейната бивша гимназията. Стените бяха целите в бръшлян, а под фронтоните се събираха гълъби да дадат почивка на крилата си. Бе хубава стара сграда със собствен облик. В двора на училището имаше голям дъб, а близо до него се издигаше стълб от бял пушек. На гаснещата лятна светлина той изглеждаше слаб и смътен.