— Бъррр, само като си помисля, тръпки ме побиват — казах. — Някой трябва да открие това нещо и да иззида стена около него.
— Само че никой не може да го открие. Ето защо проверявай дали не вървиш извън пътечката.
— Не се безпокой, няма страшно.
Наоко извади лявата си ръка от джоба и стисна моята.
— Ти не се безпокой — продума тя. — С теб всичко ще е наред. Може да тичаш посред нощ, колкото си щеш, наоколо, никога няма да паднеш в кладенеца. Ако съм ти вярна, аз също няма да падна в него.
— Никога ли?
— Никога!
— Откъде си толкова сигурна?
— Просто знам — каза тя и стисна ръката ми по-силно, докато изминахме в мълчание няколко пътеки. — Разбирам ги аз тези неща и никога не греша. Това няма нищо общо с логиката: просто го усещам. Например когато съм наистина близо до теб като сега, никак не ме е страх. Нищо тъмно или зло не може да ме подмами.
— Е, решението е намерено — подхвърлих аз. — Значи трябва да останеш с мен завинаги.
— Мислиш ли?
— Разбира се.
Наоко спря за малко. Аз също. Тя сложи ръце на раменете ми и се взря в очите ми. Дълбоко в зениците й някаква гъста, черна течност се завъртя в нещо като чудноват водовъртеж. Красивите й очи дълго, дълго гледаха в мен. После тя изопна снага и допря страната си до моята. Бе прекрасен, топъл жест, от който сърцето ми спря за миг да бие.
— Благодаря ти — рече тя.
— Беше ми много приятно — отвърнах.
— Толкова съм щастлива, че го казваш. Наистина съм щастлива — промълви тя с горестна усмивка. — Но не е възможно.
— Не е възможно ли? Че защо?
— Би било нередно. Би било ужасно. Би било…
Наоко стисна устни и отново закрачи. Бих могъл да кажа, че в главата й се въртяха мисли от всякакъв род, но вместо да им попреча, аз продължих да вървя смълчан до нея.
— Просто би било погрешно… както за теб, така и за мен — изрече тя след продължителна пауза.
— Как така погрешно? — прошепнах.
— Нима не разбираш? Просто не е възможно един човек вечно да бъде пазен от друг. Да кажем, че се оженим. Денем ти ще трябва да ходиш на работа. Кой ще ме пази, докато те няма? Или, да кажем, че трябва да заминеш в командировка, кой ще ме пази тогава? Нима е възможно да не се отделям от теб нито минута през живота ни? Що за равноправие ще има тогава между нас? Що за отношения ще са това? Рано или късно ще ти дотегна. Ще се запиташ какво правиш с живота си, защо всичкото ти време отива да отрупваш с прекалени грижи и внимание тази жена. Не бих могла да го понеса. Така няма да се реши нито един от проблемите ми.
— Но твоите проблеми няма да траят вечно — казах, докосвайки гърба й. — Те рано или късно ще свършат. И когато това се случи, ще спрем да помислим как ще я караме по-нататък. Може би ти ще трябва да помогнеш на мен, не аз на теб. Не живеем по разписание. Ако се нуждаеш от мен, заповядай, на твое разположение съм. Нима не разбираш? Бива ли да си толкова сурова към себе си? Отпусни се, не бъди все нащрек. Винаги си напрегната, все очакваш да се случи най-лошото. Дай почивка на тялото си и духът ти ще се ободри.
— Как може да говориш така? — попита тя с глас, лишен от емоция.
Гласът на Наоко ме сепна, навярно бях изрекъл нещо неуместно.
— Как можа да кажеш такова нещо? — рече тя, свела поглед към земята под краката й. — Не ми казваш нищо, което вече да не знам. „Дай почивка на тялото си и духът ти ще се ободри.“ Какъв смисъл има това за мен? Ако сега дам почивка на тялото си, ще се разпадна. Винаги съм живяла така, този е единственият познат ми начин да продължа да живея. Ако се отпусна за миг, ще се изгубя завинаги. Ще се разпадна на парчета и те ще се разпръснат. Защо не можеш да разбереш? Как е възможно да твърдиш, че ще ме закриляш, щом като не го разбираш?
Не отвърнах нищо.
— Объркана съм. Наистина съм объркана. И то много по-дълбоко, отколкото си мислиш. По-дълбоко… по-тъмно… по-студено. Но кажи ми нещо. Как можа да спиш с мен онзи път? Как можа да сториш такова нещо? Защо просто не ме остави на мира?
Вървяхме през плашещото безмълвие на една борова гора. Изсъхналите телца на цикадите, умрели в края на лятото, застилаха пътеката и хрущяха под обувките ни. Сякаш търсейки нещо, което бяхме изгубили, Наоко и аз продължихме бавно надолу по пътеката под дърветата.