— Знаеш ли какъв е този пушек? — внезапно ме попита Мидори.
— Нямам представа — отвърнах.
— Горят дамски превръзки.
— Без майтап! — не можах да измисля нищо друго.
— Дамски превръзки, тампони и други подобни неща — каза Мидори с усмивка. — Това е девическо училище. Старият разсилен ги събира от всички контейнери и ги изгаря в пещта за горене на отпадъци. От това е пушекът.
— Еха.
— Да, това си казвах и аз винаги когато бях в час и видех пушека вън. „Еха.“ Помисли си само: в училището има почти хиляда момичета в прогимназиалните и гимназиалните класове. Нека да пресметнем: на деветстотин от тях мензисът е дошъл и може би една пета от последните са в мензис по едно и също време: сто и осемдесет момичета. Това прави превръзки на сто и осемдесет момичета в контейнерите всеки ден.
— Сигурно си права — макар че не съм съвсем сигурен в цифрите.
— Във всеки случай е много. Сто и осемдесет момичета. Какво според теб е да събираш и да изгаряш толкова много от тези неща?
— Не мога да си го представя — отвърнах. Как бих могъл да си представя какво преживяваха онези старци? Мидори и аз продължихме да гледаме пушека.
— Всъщност не исках да ходя в това училище — каза Мидори и поклати леко глава. — Исках да посещавам обикновена държавна гимназия. Обикновено училище с обикновени хора, където бих могла да се отпусна и да се забавлявам като обикновено момиче. Но моите родители мислеха, че щяло да изглежда добре за мен да ходя в това претенциозно училище. Те бяха тези, които ме тикнаха тук. Нали знаеш: така става, когато в началното училище имаш висок успех. Учителят казва на родителите ти: „При тези високи оценки тя трябва да отиде там“. И ето къде се озовах. Шест години посещавах това училище и никога не го харесах. Всичко, за което можех да мисля, беше кога ще изляза оттук. И знаеш ли, имам грамота, задето никога не съм закъснявала и не съм отсъствала нито ден. Затова толкова го мразех. Разбираш ли?
— Не, не разбирам.
— Затова толкова мразех това училище. Не исках да го оставя да ме надвие. Мислех си, че ако дори веднъж му позволя това, с мен е свършено. Ужасно ме беше страх, че ще продължа да пропадам по-надолу и все по-надолу. Дотътрях се дотук с трийсет и девет градуса температура. Учителят ме питаше дали съм болна, а аз отговарях, че не съм. При завършването ми дадоха грамота, че не съм имала отсъствия и закъснения плюс един речник на френския език. По тая причина сега уча немски. Не исках да съм задължена с нищо на това училище. И не се шегувам.
— Защо си го мразила толкова!
— Ти харесваше ли своето училище?
— Е, не, но не го и мразех особено. Ходех в обикновена държавна гимназия, но, така или иначе, нямах определено мнение за нея.
— В това училище — каза Мидори, почесвайки ъгълчето на окото си с малкия си пръст — имаше само момичета от заможни семейства — почти хиляда момичета с добра семейна среда и висок успех. Богати момичета. Трябваше да са богати, за да оцелеят. Висока такса за обучение, безкрайни помощи за училището, скъпи екскурзии. Ако отидехме в Киото например, ни настаняваха в първокласна странноприемница, поднасяха ни върху лакирана масичка храна за чайна церемония и веднъж годишно ни водеха в най-скъпия хотел в Токио да изучаваме добрите маниери при хранене. С други думи, това не беше обикновено училище. От сто и шейсетте момичета в моя клас, аз бях единствената от буржоазен квартал като Тошима. Веднъж погледнах в училищния дневник да видя къде живеят другите, и всяка от тях беше от богат район. Е, не, имаше едно момиче, което живееше чак в Чиба — родителите й бяха фермери, и с нея станахме нещо като приятелки. Тя наистина бе много мила. Покани ме в своя дом, като се извини, задето трябваше да пътувам дълго, за да стигна там. Отидох и беше невероятно — това огромно парче земя, около което вървиш петнайсет минути, за да го обиколиш цялото. Имаше удивителна градина и две кучета с големината на малки леки коли. Хранеха ги с дебели парчета месо. Но въпреки всичко, това момиче се притесняваше от факта, че живее чак в Чиба. Ако закъсняваше, я докарваха до училище с мерцедес-бенц! Имаше собствен шофьор! Като изваден от списание — шапката, белите ръкавици, съответно поведение. И въпреки това тя имаше комплекс за малоценност. Можеш ли да си представиш?
Поклатих глава.
— Бях единствената в цялото училище, която живееше в квартал като Кита-Отсука Тошима. И с такава „професия на родителите“, тоест „собственици на книжарница“. Всички в моя клас смятаха, че това било чудесно: „О, ти си голяма късметлийка, можеш да си четеш всяка книга, която ти хареса“ — казваха те, както и други неща от тоя род. И си мислеха, разбира се, че става дума за грамадна книжарница от рода на Кинокуния. Не биха могли да си представят бедната малка книжарничка „Кобаяши“. Вратата се отваря със скърцане и вътре няма нищо друго освен списания. Добре се продават само дамските списания с илюстровани притурки за най-новите сексуални техники. Местните домакини ги купуват и ги изчитат от кора до кора, седнали до масата в кухнята, после изпробват техниките, когато съпрузите им се приберат вкъщи. И се запознават с най-невероятните пози! За това ли си мислят домакините по цял ден? Комиксите са другите рекордьори по продажба: Магъзийн, Съндей, Джъмп. И, разбира се, седмичниците. Така че в тази „книжарница“ се продават почти само списания. Е, има няколко книги с меки корици, детективски, приключенски и любовни романи. Само това върви. И книги с практически указания: как да спечелим с един удар, как да отглеждаме бонзаи, как да държим сватбени речи, как да правим секс, как да откажем цигарите, и какво ли не друго. Продаваме дори канцеларски материали — химикалки и моливи, бележници и тем подобни. И толкова. Няма „Война и мир“, нито Кензабуро Ое, нито „Спасителят в ръжта“. Това е книжарница „Кобаяши“. Ето каква „късметлийка“ съм. Мислиш ли ме за такава?