Слязох недалеч от гара Оцука и като следвах упътването на Мидори, тръгнах по широка улица без особени забележителности. Като че никой от магазините по пътя не благоденстваше. Бяха в стари сгради, мрачни отвътре, а надписите на някои от табелите бяха избелели. Съдейки по възрастта и стила на сградите, районът изглеждаше пощаден от военновременните въздушни бомбардировки. Малко от тях бяха ремонтирани и поддържани, но почти всички бяха с пристройки или частично пооправени, и тъкмо тези пристройки изглеждаха много по-занемарени от самите стари сгради.
Атмосферата на този район внушаваше, че повечето прогонени от колите, мръсния въздух, шума и високите наеми хора, живели някога тук, са се преселили в предградията, оставяйки след себе си евтини апартаменти и търговски офиси, както и магазинчета с незначителен оборот, и само някои крайно упорити протакат преговорите с евентуалните купувачи и се държат здраво за стария си фамилен имот в очакване на по-благоприятни условия. Всичко изглеждаше мръсно и захабено, сякаш обвито в лека мъгла от отработени газове.
Повървях десетина минути по тази улица и стигнах до ъгъл с бензиностанция, откъдето поех надясно към група от ниски магазинчета, сред които зърнах табелата на книжарница „Кобаяши“. Вярно е, че не беше голяма, но не бе и чак толкова малка, каквато си я бях представил по описанието на Мидори. Бе просто типична квартална книжарница, от същите, до които едно време изтичвах в деня, когато излизаха повечето списания за момчета. Обзе ме носталгия.
Цялата предна част на книжарницата бе скрита от големи спускащи се метални кепенци с изписана върху тях следната реклама: „Уикли Баншун се продава тук всеки четвъртък“. Имаше още петнайсет минути до обяд, но не исках да убия времето, шляейки се из магазините с букет нарциси в ръка, затова натиснах звънеца на входа до кепенците и отстъпих няколко крачки назад да изчакам. Петнайсет секунди изтекоха без отговор и тъкмо обмислях дали да не позвъня отново, когато чух един прозорец над мен да се отваря с дрънчене. Вдигнах поглед и видях Мидори да се навежда навън и да маха с ръка.
— Влизай — извика тя. — Вдигни кепенците.
— Не съм ли подранил? — викнах на свой ред аз.
— Няма нищо. Качи се горе. Заета съм в кухнята. — Тя дръпна прозореца и го затвори.
Когато, приклекнал, ги вдигнах на три стъпки от земята и пак ги спуснах, кепенците произведоха ужасно стържене. Вътре в книжарницата бе тъмно като в рог. Препъвайки се в навързани на купчини списания, успях да стигна опипом до задното стълбище. Развързах си обувките и се качих в жилището горе. И там беше много тъмно. Стълбите свършваха със скромна всекидневна с диван и фотьойли. Беше малка стая, от чийто прозорец проникваше бледа светлина и извикваше спомен за стари полски филми. Вляво имаше нещо като складово помещение и друго, което приличаше на врата към баня. Трябваше да се изкача предпазливо по стръмното стълбище, за да стигна до втория етаж, но още щом се озовах там, стана много по-светло, отколкото долу, и изпитах голямо облекчение.
— Насам — чу се гласът на Мидори. Вдясно от горния край на стълбището се намираше стая, която приличаше на трапезария, а след нея бе кухнята. Самата къща беше стара, но кухнята като че ли наскоро бе обзаведена с нови шкафове, светла, лъскава мивка и кран на чешмата. Мидори беше там и готвеше. Една тенджера къкреше на печката, а наоколо се разнасяше миризмата на печена на скара риба.
— В хладилника има бира — рече Мидори и ме погледна бегло. — Седни, докато свърша с това.
Взех си кутия бира и седнах до кухненската маса. Бирата беше толкова студена, че сигурно бе престояла в хладилника повече от година. На масата лежеше малък бял пепелник, вестник и прибор за разпределяне на соев сос. Имаше и един бележник и писалка, а на бележника — телефонен номер и някакви цифри — явно сметки, свързани с пазаруване.
— След десет минути ще е готово — заяви Мидори. — Можеш ли да почакаш?
— Разбира се, че мога — отвърнах аз.
— Тъкмо здравата ще огладнееш. Приготвям много.
Отпих от бирата си и се загледах в нея, а тя продължи да готви с гръб към мен. Действаше бързо и чевръсто, извършвайки не по-малко от четири готварски процедури наведнъж. В един момент опитваше някакво сварено ястие, подир малко затрака върху дъската за рязане, сетне извади нещо от хладилника и го натрупа в чиния, и докато се усетя, бе измила една тенджера, която вече не й трябваше. В гръб приличаше на индианка, свиреща на ударни инструменти — биеше една камбанка, почукваше по дървено блокче, удряше кокал от бизон. Всяко нейно движение бе точно отмерено и пестеливо, с перфектен баланс. Наблюдавах със страхопочитание.