— Удивително е, че си успяла да се научиш да готвиш така добре, без някой да ти покаже как точно се прави това.
— Не беше лесно — рече Мидори с въздишка — да пораснеш в дом, където никой не се интересува от храненето. Казвах им, че искам да купя свестни ножове и тенджери, а те не ми даваха пари. „Достатъчно добри са и тези, които имаме“ — отвръщаха, но аз твърдях упорито, че са калпави, че не може да се обезкостява риба със скапаните ни ножове, а те викат: „За какво, по дяволите, ти е да обезкостяваш риба с ножове?“ Беше безнадеждна работа да се мъчиш да общуваш с тях. Слагах настрана парите, които ми даваха, и с тях купих качествени професионални ножове, тенджери, цедки и прочие. Можеш ли да си представиш? Едно петнайсетгодишно момиче, което къта дребни стотинки, за да купи цедки, точила и тигани, когато всички други момичета в училище получават от къщи огромни суми и си купуват красиви дрехи и обувки. Не ти ли става жал за мен?
Кимнах, поемайки глътка бульон с пресни зеленчуци.
— Когато бях първи курс в гимназията, трябваше да се снабдя с тиган за пържене на яйца — дълъг, тесен тиган за приготвяне на омлет в стил дашимаки. Купих го с парите за нов сутиен. Наложи се да карам три месеца само с един сутиен. Можеш ли да си представиш? Перях сутиена си нощем, побърквах се, опитвайки се да го изсуша, и го слагах на другия ден. И ако не изсъхнеше напълно, трябваше да преживея истинска трагедия. Най-ужасното нещо на света е да носиш влажен сутиен. Вървях и сълзите се лееха от очите ми. Като си помисля само, че изстрадах това заради един тиган за пържене на яйца!
— Разбирам какво имаш предвид — рекох през смях.
— Знам, че не бива да казвам това, но изпитах нещо като облекчение, когато майка ми почина. Можех сама да управлявам семейния бюджет. Бих могла да купя каквото аз искам. И така сега притежавам сравнително пълен набор от кухненски прибори. Баща ми нищо не разбира от семеен бюджет.
— Кога почина майка ти?
— Преди две години. Рак. Мозъчен тумор. Година и половина прекара в болница. Беше ужасно. Тя страда от началото до края. Най-подир изгуби разсъдъка си, трябваше непрекъснато да й се дават упойващи вещества и въпреки това не можеше да умре, макар че когато се случи, бе фактически безболезнено умъртвяване. Този е най-лошият вид смърт — човекът е в агония, семейството преминава през истински ад. За това отиде всяка стотинка, която имахме. Имам предвид, че й биеха инжекции — бам, бам и две хиляди йени на доза. Тя се нуждаеше от денонощни грижи. Бях толкова ангажирана с нея, че не можех да уча, трябваше да прекъсна училище за една година. И сякаш това не беше достатъчно лошо, ами и… — тя спря по средата на изречението, остави пръчиците си и въздъхна. — Как този разговор изведнъж стана толкова мрачен?
— Започна с историята за сутиените — напомних й.
— Както и да е, изяж си яйцата и помисли за онова, което току-що ти разказах — рече Мидори със сериозна физиономия.
Порцията яйца ме засити напълно, ала Мидори яде много по-малко. Готвенето убива апетита — каза тя. После почисти масата, избърса трохите, извади кутия цигари „Марлборо“, пъхна една в устата си и я запали с клечка кибрит. Взе чашата с нарцисите и ги разглежда известно време.
— Струва ми се, че няма да ги прехвърля във ваза — рече тя. — Ако ги оставя така, все едно, че съм ги набрала край някое езеро и съм ги поставила в първото нещо, което ми е било подръка.
— Набрах ги на езерото при гара Оцука — подхвърлих.
Тя се подсмихна.
— Ти си странен човек. Шегуваш се с напълно безизразна физиономия.
Подпряла брадичката си с ръка, тя изпуши наполовина цигарата си, сетне я смачка в един пепелник и разтърка очи, сякаш в тях бе влязъл дим.
— От момичетата се изисква да бъдат малко по-изтънчени, когато загасят цигарите си. А ти го направи като дървар. Не трябва просто да тъпчеш цигарата в пепелника, а да натиснеш леко крайчетата на пепелта. Освен това тя не се прегъва напълно. Момичетата не бива никога да изпускат дим през ноздрите си. И повечето, когато се хранят в компанията на някой мъж, няма да седнат да разправят, че носят един и същ сутиен в продължение на три месеца.
— Ами аз съм си дърварка — рече Мидори, почесвайки се близо до носа. — Не мога да се науча на изискано държане. Опитвам се понякога на майтап, но не се получава задълго. Някакви други забележки към мен?
— Момичетата не пушат цигари „Марлборо“.