— Майтапиш се.
— Какво му е лошото на Уругвай? Аз бих заминала.
— А кой ще стопанисва книжарницата?
— Сестра ми, но тя я ненавижда. Имаме един чичо, който живее наблизо и който помага и доставя стоки. И аз помагам, когато имам време. Да въртиш книжарница, съвсем не е трудна работа, така че засега се справяме. Започне ли да става тежко, ще я продадем.
— Ти обичаш ли баща си?
Мидори поклати глава.
— Не особено.
— Как тогава е възможно да искаш да отидеш при него в Уругвай?
— Вярвам в него.
— Вярваш в него ли?
— Да, не ми е особено скъп, обаче вярвам в баща си. Как да не вярвам в човек, който е зарязал дом, деца, работа и е избягал в Уругвай след шока от загубата на съпругата си? Разбираш ли какво имам предвид?
Въздъхнах.
— Горе-долу, всъщност не.
Мидори се засмя и ме потупа по гърба.
— Няма значение — рече тя. — Наистина няма значение.
Този неделен следобед се случиха едно след друго куп странни неща. Близо до дома на Мидори избухна пожар и когато се качихме до терасата на пералното помещение на третия етаж, за да гледаме, ние се целунахме. Звучи глупаво, но така се развиха нещата.
Пиехме кафе след обяда и разговаряхме за университета, когато чухме вой на сирени. Звучаха все по-силно и като че ли броят им растеше. Много хора се разбягаха от магазините, някои викаха. Мидори отиде в една стая, която гледаше към улицата, отвори прозореца и погледна надолу.
— Почакай тук една минута — рече тя и изчезна, след което чух трополене нагоре по стълбището.
Седях, пиех си кафето и се опитвах да си припомня къде е Уругвай. Да помисля, Бразилия е тук, Венецуела там, а Колумбия някъде тук, ала не можех да си спомня местоположението на картата на Уругвай. Подир няколко минути Мидори слезе долу и ме накара да тръгна след нея нанякъде. Последвах я до края на коридора и по едно стръмно, тясно стълбище се качих до дървена тераса с бамбукови прътове за простиране на пране.
Терасата беше по-висока от повечето съседни покриви и от там имаше добра видимост към околността. Огромни облаци черен дим се издигаха от една сграда на три-четири къщи от нас и се носеха от вятъра към главната улица. Миризма на изгоряло изпълваше въздуха.
— Това е домът на Шикамото — каза Мидори, навеждайки се през парапета. — Правеха декоративни украшения на врати и други подобни неща. Но фалираха.
Наведох се и аз над парапета и се изопнах да видя какво става. Триетажна сграда скриваше от погледите ни мястото на произшествието, но там, изглежда, имаше три или четири пожарни, които гасяха пожара. Само две от тях можеха да се вмъкнат в тясната уличка с горящата къща, другите стояха безучастно на главната улица. Обичайната тълпа от зяпачи изпълваше района.
— Хей, може би трябва да събереш ценностите си и да се приготвиш за евакуация — казах на Мидори. — Сега вятърът духа в другата посока, но всеки момент може да се обърне, а съвсем наблизо има бензиностанция. Ще ти помогна за багажа.
— Какви ценности? — попита Мидори.
— Е, сигурно има нещо, което би искала да опазиш — банкови книжки, печати, нотариални актове и тем подобни. Пари за непредвидени случаи.
— Забрави. Няма да бягам.
— Дори ако тук пламне?
— Чу ме. Нямам нищо против да умра.
Погледнах я в очите и тя също ме погледна. Не бих могъл да кажа дали говори сериозно, или се шегува. Останахме така известно време и скоро престанах да се безпокоя.
— Окей — продумах. — Разбирам. Ще остана с теб.
— Ще загинеш заедно с мен? — попита Мидори със светнал поглед.
— Не, по дяволите отвърнах. — Ще избягам, ако стане напечено. — Щом искаш да умреш, можеш да сториш това сама.
— Безсърдечно копеле!
— Нямам никакво намерение да загина с теб само защото ми сготви обяд. Разбира се, ако имаше и вечеря…
— А, добре… Във всеки случай хайде да останем тук и да погледаме малко. Може да пеем. Пък ако се случи нещо лошо, тогава ще му мислим.
— Да пеем ли?
Мидори донесе от долния етаж две възглавнички за сядане, четири кутии бира и една китара. Пиехме и наблюдавахме издигащия се черен пушек. Мидори дрънкаше на китарата и пееше. Попитах я дали не смята, че така може да ядоса съседите. Да се наливаш с бира и да пееш, докато гледаш пожар от терасата, не ми се струваше най-достойното за възхищение поведение.