— Остави — рече тя. — Нас никога не ни безпокои какво ще си помислят съседите.
Тя изпя някои от народните песни, които изпълнявала със своята група. Много трудно би ми било да кажа, че пееше хубаво, но като че ли харесваше собствените си изпълнения. Изпя всички стари шлагери — „Лимоново дръвче“, „Паф (Вълшебният дракон)“, „Петстотин мили“, „Къде са изчезнали всички цветя?“, „Майкъл, карай лодката към брега“. Отначало се опита да ме предума да пея басов съпровод, обаче се справях толкова зле, че тя се отказа и пя сама до насита. Продължих да се занимавам с бирата си, да слушам Мидори и да следя пожара. Той ту лумваше, ту замираше. Хора викаха и даваха нареждания. Един журналистически хеликоптер шумно закръжа отгоре, направи снимки и отлетя. Притесних се, че може да сме на снимката. Някакъв полицай крещеше през високоговорител на зяпачите да се изтеглят. Малко дете плачеше за майка си. Някъде се разби стъкло. Не след дълго вятърът внезапно започна да променя посоката си и бели частици пепел се посипаха край нас, ала Мидори продължи да си сръбва бира и да пее. След като изпълни всички песни, които знаеше, изпя една доста стара, за която каза, че я е съчинила сама.
— Нарича се „Нямам нищо“ — заяви Мидори. Бе действително ужасна песен както по отношение на текста, така и на музиката.
Изслушах тази музикална каша с мисълта, че къщата ще хвръкне във въздуха, ако огънят обхване бензиностанцията. Уморена от пеене, Мидори остави китарата и се отпусна на рамото ми като котка на припек.
— Хареса ли ти песента ми? — попита тя.
Отвърнах предпазливо:
— Беше забележителна, оригинална и много добре изразява твоята индивидуалност.
— Благодаря — рече тя. — Темата й е, че нямам нищо.
— Да, и аз така си помислих.
— Както знаеш — подхвана тя, — когато майка ми почина…
— Така.
— Никак не ми беше мъчно.
— О.
— Не ми беше мъчно и когато баща ми замина.
— Нима?
— Истина е. Не мислиш ли, че съм ужасна? Безсърдечна?
— Сигурен съм, че имаш своите основания.
— Моите основания. Хм. Положението в този дом бе доста сложно. Ала все си мислех, че те са мои родители, че, разбира се, ще ми е мъчно, ако умрат или ако никога повече не ги видя. Обаче не стана така. Не почувствах нищо. Нито горест, нито самота. Почти не мисля за тях. Но понякога имам сънища. Понякога майка ми гневно се взира от мрака в мен и ме обвинява за това, че съм щастлива от нейната смърт. Но аз не съм щастлива, че почина. Просто не ми е много мъчно. И да си призная, не пролях и една сълза. Но като малка плаках цяла нощ, когато умря котката ми.
Защо има толкова пушек, запитах се. Не мога да видя пламъци, а районът на пожара като че ли не се разраства. Само стълб от пушек се вие нагоре към небето. Какво ли продължава да гори толкова време?
— Но не само аз съм виновна — продължи Мидори. — Вярно е, че съм малко студена. Признавам. Но ако те — баща ми и майка ми — ме обичаха малко повече, бих била по-чувствителна — щях например да знам какво е истинска мъка.
— Мислиш ли, че не са те обичали достатъчно?
Тя вдигна глава и ме погледна. Сетне кимна леко и отривисто.
— Някъде между „недостатъчно“ и „никак“. Непрекъснато копнеех за обич. Само веднъж поисках да разбера какво е да бъда обичана до насита — да бъда захранена с толкова много обич, че да не мога повече да приема. Само веднъж. Ала те никога не ми я дадоха. Никога, нито веднъж. Щом се опитвах да се гушна и да помоля да ми купят нещо, те просто ме отблъскваха и ми се караха. „Не! Много е скъпо!“ Само това чувах. Ето защо реших, че ще открия някой човек, който ще ме обича безусловно триста шейсет и пет дни годишно. Тогава бях още в началното училище — в пети или шести клас, — но взех това решение веднъж завинаги.
— Ау — възкликнах аз. — И увенча ли се с успех търсенето ти?
— Това е трудната част — отвърна Мидори. Тя се загледа за кратко в издигащия се дим и се замисли. — Струва ми се, че чакам твърде дълго, че търся безукорност. Затова е толкова трудно.
— Очакваш идеалната любов?
— Не, дори аз знам за нещо по-добро. Търся себичност. Абсолютна себичност. Казвам ти примерно, че ми се яде ягодов сладкиш. И ти оставяш всичко, с което се занимаваш, изтичваш навън и ми го купуваш. После се връщаш запъхтян, падаш на колене и ми предлагаш този ягодов сладкиш. А аз казвам, че повече не го искам и го хвърлям през прозореца. Ето какво търся.