— Съжалявам — рече тя, като ме улови под ръка и поклати глава. — Не исках да те засегна. Опитай се да не се дразниш от думите ми. Наистина съжалявам. Просто не бях на себе си.
— Струва ми се, че наистина не те разбирам все още — казах. — Не съм особено умен. Трябва ми време, за да схвана нещата. Но ако имам на разположение това време, ще те разбера най-накрая — по-добре от всеки друг на света.
Спряхме сред притихналата гора и се заслушахме. Разрових шишарки и мъртви цикади с носа на обувката си, после вдигнах поглед към парчетата небе, прозиращи през боровите клони. С ръце, пъхнати в джобовете на жакета си, Наоко стоеше замислена и гледаше разсеяно.
— Кажи ми, Тору — каза тя. — Обичаш ли ме?
— Знаеш, че те обичам — отвърнах.
— Ще ми направиш ли две услуги?
— Имате право на три желания, мадам.
Наоко се усмихна и поклати глава.
— Не, две ще са достатъчни. Едното е да разбереш колко съм ти благодарна, че дойде да ме видиш тук. Надявам се да разбереш колко ме ощастливи. Знам, че ако нещо ме спаси, ще е това. Може да не го показвам, но е вярно.
— Ще дойда пак да те видя — рекох аз. — А какво е другото желание?
— Искам никога да не ме забравяш. Ще помниш ли, че съществувах и че стоях тук до теб?
— Винаги — отвърнах. — Винаги ще си спомням.
Тя отново тръгна мълчаливо напред. Есенната светлина, проникваща през клоните, затанцува по раменете на жакета й. Някакво куче, по-близо отпреди, пак залая. Наоко се изкачи на ниска могила, излезе от боровата гора и забърза надолу по лекия наклон. Последвах я на две-три крачки зад нея.
— Ела тук — извиках й. — Кладенецът може да е тук някъде. Наоко спря, усмихна се и ме хвана под ръка. Извървяхме останалата част от пътя рамо до рамо.
— Наистина ли обещаваш да не ме забравиш? — попита тя, шепнейки почти в ухото ми.
— Никога няма да те забравя отвърнах. — Не бих могъл да те забравя.
Въпреки това моята памет все повече помръква и вече съм забравил много неща. Пишейки по памет, често изпитвам пристъп на ужас. Ами ако съм забравил най-важното? Ако някъде в мен има един мрачен килер, където всички действително важни спомени са струпани на купчина и бавно се разлагат?
Ако е така, тогава това е всичко, с което се налага да работя. Притискайки тези избледнели, чезнещи, непълни спомени към сърцето си, аз продължавам да пиша книгата с цялата отчаяна трескавост на глозгащ кокали изгладнял човек. Това е единственият начин, който познавам, да спазя обещанието си пред Наоко.
Някога, преди много време, когато бях още млад и когато спомените бяха далеч по-ярки от сега, често се опитвах да пиша за Наоко. Но не можах да съчиня и един ред. Разбирах, че ако дойдеше този първи ред, останалото щеше да се излее от само себе си на страницата, ала то така и не се случи. Всяко нещо беше прекалено ясно и отчетливо, ето защо никога не можах да реша откъде да започна — точно както някоя карта, която показва твърде много подробности, може понякога да бъде безполезна. Сега обаче съзнавам, че в несъвършения съд на писането мога да поместя само несъвършени спомени и несъвършени мисли. Колкото повече помръкват спомените ми за Наоко, толкова по-добре мога да я разбера. Знам също защо тя поиска да не я забравям. Самата Наоко знаеше, естествено. Знаеше, че спомените ми за нея ще избледнеят. Тъкмо затова ме помоли никога да не я забравям, да помня, че е съществувала.
Тези размисли ме изпълват с почти непоносима горест. Тъй като Наоко никога не ме обикна.
2
Някога, преди много години — всъщност само преди двайсет години — аз живеех в пансион. Бях на осемнайсет, първокурсник в университета. Още не познавах Токио и за пръв път живеех сам, затова моите притеснени родители ми намериха стая в частен пансион вместо самостоятелна квартира, каквато повечето студенти наемаха. Пансионът осигуряваше храна и различни удобства и навярно помагаше на неопитните си осемнайсетгодишни питомци да оцелеят. Разходите също бяха от значение. Една обща спалня струваше доста по-малко от частна квартира. Стига да имах легло и лампа, нямаше нужда да се купуват други мебели. Що се отнася до мен, аз бих предпочел да наема апартамент и да живея в спокойна самота, ала знаейки какви суми трябваше да похарчат родителите ми за приема и обучението в частния университет, който посещавах, не можех да проявя настойчивост пред тях. Освен това наистина ми беше все едно къде ще живея.