Ала това може би не е най-нормалният начин да се гледа на тези неща. Моите връстници никога не употребяват думата честен. Обикновените момичета на моите години са, общо взето, безразлични към това дали постъпват честно, или не. Най-важният въпрос за тях е не дали едно деяние е честно, а дали е красиво и дали ще ги направи щастливи, или не. В края на краищата думата честен се употребява най-вече в мъжки род, но аз не мога да не чувствам, че за мен сега тя е най-точната. И тъй като понастоящем въпросите за красотата и щастието са толкова трудни и сложни за мен, намирам, че вместо да се занимавам с тях, се придържам към други критерии — например дали нещо е справедливо и честно, или пък дали е винаги вярно.
Във всеки случай обаче, смятам, че не постъпих честно с теб и впоследствие сигурно съм те накарала да се въртиш в кръг и дълбоко съм те засегнала. Но постъпвайки така, самата аз се въртях в кръг и също така дълбоко наскърбих себе си. Казвам това не като извинение или като начин да оправдая себе си, а защото е истина. Ако съм оставила обида в теб, тя не е само твоя, но и моя. Затова те моля да не ме намразваш. Аз съм едно увредено човешко същество — много по-увредено, отколкото смяташ. Точно по тая причина не искам да ме мразиш. Понеже, ако ме мразиш, действително бих се разпаднала на парчета. Не мога да постъпвам като теб: не мога да се пъхна в черупката си и да чакам нещата да преминат. Не знам със сигурност дали наистина си такъв, но понякога оставяш у мен такова впечатление. Често ти завиждам за тази твоя черта и това може би е причината да те въртя в кръг толкова време.
Вероятно подходът ми към проблемите е прекалено аналитичен. Не мислиш ли? Лечението, което провеждат тук, определено не е прекалено аналитично, но когато като мен тук си подложен на такова в продължение на няколко месеца, щеш, не щеш ставаш малко или много аналитичен. «Това е следствие от онова, а онова означава това поради тези и тези причини.» Нещо подобно. Не мога да кажа дали подобен анализ се опитва да опрости света, или да го разчлени.
Така или иначе, сама усещам, че сега съм много по-близо до оздравяването, отколкото бях по едно време, а и хората тук ми казват същото. За пръв път от доста време насам съм в състояние да седна и спокойно да напиша едно писмо. Онова, което ти изпратих през юли, беше продиктувано от нещо, което трябваше да изтръгна от себе си (макар и, честно казано, да не помня какво написах тогава — не е ли ужасно това?), но този път съм много, много спокойна. Чист въздух, тишина, свят, изолиран от външния, дневен режим, редовни упражнения: изглежда, от това имах нужда. Колко е хубаво да си в състояние да напишеш писмо до някого! Да ти се иска да съобщиш мислите си на друг човек, да седнеш до писалището и да вземеш писалката, да превръщаш мислите си в думи, както аз правя сега — това е наистина прекрасно. Разбира се, още щом ги превърна в думи, осъзнавам, че мога да изразя само частица от онова, което искам да кажа, но какво от това. Щастлива съм дори само от чувството, че искам да пиша на някого. Затова ти пиша. Сега е седем и половина вечерта, вечерях и току-що се изкъпах. Тихо е, а навън е тъмно като в рог. През прозореца не се вижда никаква светлинка. Обикновено оттук звездите се виждат ясно, обаче не и днес, тъй като има облаци. Всички тук знаят много за звездите и ми казват: «Това е съзвездието Дева» или «Това е Стрелец». Вероятно ги научават, независимо дали искат, или не, защото тук няма какво да се прави след залез-слънце. Което е причината да знаят много за птиците, цветята и насекомите. Като разговарям с тях, разбирам колко невежа съм била за тези неща, но и то си има своята прелест.
Тук живеят общо седемдесет души. Към тях се прибавя персоналът (лекари, медицински сестри, обслужващ персонал и други) — двайсетина човека. При положение, че това е заведение с широко отворени врати, броят на обитателите никак не е голям. Тъкмо напротив, може би е по-правилно да се каже, че то е почти празно. Голямо е и е разположено сред природата. Всички тук живеят спокойно, толкова спокойно, че понякога ти се струва, че това е нормалният, истинският свят, което, разбира се, не е вярно. Ние може да чувстваме така нещата, защото живеем тук при определени, зададени предварително условия.
Аз играя тенис и баскетбол. Баскетболните отбори се попълват не само от персонала, но и от (мразя тази дума, ала няма как иначе да се изразя) пациентите. Когато съм погълната от играта обаче, загубвам представа кои са пациенти и кои от персонала. Това е някак особено. Знам, че ще прозвучи странно, но когато по време на играта гледам хората край себе си, всички ми изглеждат еднакво уродливи.