— Почти нищо.
— Е, тогава, преди всичко… — подхвана тя, после щракна с пръсти. — Чак сега се сещам, обядвали ли сте? Сигурна съм, че сте гладен.
— Права сте, не съм обядвал.
— Елате с мен, щом е тъй. Можем да поговорим, докато се храним в столовата. Времето за обяд изтече, но ако отидем сега, може все пак да ни приготвят нещо.
Тя тръгна пред мен с бърза крачка по един коридор и ред стъпала към столовата на първия етаж, която бе широко помещение с достатъчно място за двеста души може би, но само половината се използваше, другата половина бе отделена с междинни прегради, като в курортен хотел в мъртъв сезон. Дневното меню включваше картофена яхния с юфка, салата, портокалов сок и хляб. Зеленчуците се оказаха изумително вкусни, точно както ги бе описала в писмото си Наоко, и аз си ометох чинията.
— Храната явно ви харесва! — каза моята събеседничка.
— Чудесна е — отвърнах. — При това днес не съм слагал троха хляб в устата си.
— Давам ви моята порция, ако желаете. Аз съм сита. Ето, продължавайте.
— Добре, щом като наистина не я искате.
— Имам малък стомах. Не поема много. Наваксвам липсващото с цигари. — Тя запали още една севън старс. — А впрочем можете да ме наричате Рейко. Всички така ми казват.
На Рейко явно й доставяше голямо удоволствие да ме гледа, докато ядях картофената яхния, която тя не бе докоснала, и ядях нейния хляб.
— Вие ли сте лекуващият лекар на Наоко? — попитах.
— Аз? Лекуващият лекар на Наоко?! — Лицето й се изкриви. — Какво ви кара да смятате, че съм лекар?
— Казаха ми да питам за доктор Ишида.
— А, разбирам. Не-не, аз преподавам музика тук. Това е един вид терапия за някои пациенти, ето защо на шега ми викат „музикалния доктор“ и понякога „доктор Ишида“. Но съм само една пациентка. Тук съм от седем години. Работя като учителка по музика и помагам, когато има много работа в лекарския кабинет, така че вече е трудно да се каже дали съм пациентка, или служителка от персонала. Наоко не ви ли спомена за мен?
Поклатих глава.
— Странно — каза Рейко. — Аз съм й съквартирантка. Хубаво си живеем с нея. Говорим за какви ли не неща. Включително и за вас.
— Какво за мен?
— Е, най-напред трябва да ви разправя за това заведение — продума Рейко, пренебрегвайки въпроса ми. — Първото, което е нужно да знаете, е, че това не е обикновена „болница“. Заведението е не толкова лечебно, колкото възстановително. Имаме, разбира се, няколко лекари и те извършват постоянни прегледи, но само проверяват състоянието на хората, мерят им температурата и прочие, без да прилагат „лечение“ като в обикновените болници. На прозорците няма решетки и портата е винаги широко отворена. Хората постъпват доброволно и могат свободно да си тръгнат. За да бъдеш приет тук, първо трябва да си подходящ за този вид възстановяване. В някои случаи хора, които се нуждаят от определено лечение, накрая отиват в определена болница. Дотук ясно ли е?
— Да, така мисля — отвърнах. — Но какво включва това „възстановяване“? Можеш ли да ми дадеш конкретен пример?
Рейко издиша облак дим и изпи каквото бе останало от портокаловия й сок.
— Възстановяването е просто да се живее тук — каза тя. — Всекидневна работа, движение, изолиране от външния свят, чист въздух, спокойствие. Нашата обработваема земя ни прави практически независими; тук няма телевизия, нито радио. Ние сме като някоя от онези комуни, за които си чувал много. Разбира се, нещо, което ни различава от една комуна, е, че да постъпиш тук струва цяла купчина пари.
— Купчина пари ли?
— Е, не е абсурдно скъпо, но не е евтино. Погледни само тези удобства. Имаме много земя, неколцина пациенти, многоброен персонал. Аз например съм тук отдавна. Вярно, че сама съм, кажи-речи, от персонала, така че получавам значителна почивка, но все пак… Слушай, какво ще кажеш да пием по едно кафе?
— С удоволствие — отвърнах. Тя изгаси цигарата си и премина зад бара, където наля две чашки кафе от един затоплен кафеник и ги донесе до нашите места. Сложи захар в своето кафе, разбърка го намръщена и отпи една глътка.
— Знаеш — подхвана тя, — че този санаториум не е търговско предприятие, ето защо може да продължава да работи, без да взема прекалено големи такси, които иначе би трябвало да получава. Земята е дарение. Създали са корпорация за тази цел. Цялото това място преди двайсетина години е било лятна вила на дарителя. Сигурна съм, че си видял старата къща?