— Да, видях я — отвърнах аз.
— Някога тя е била единствената постройка в имота. Там са провеждали групова терапия. Така е започнало всичко. Синът на дарителя бил предразположен към душевно заболяване и някакъв специалист препоръчал да се включи в групова терапия. Теорията на лекаря била, че ако има група пациенти, които живеят на село, полагат физически труд и си помагат взаимно, и един лекар за консултации и прегледи, би могло да се излекуват от определени заболявания. Опитали, работата потръгнала, създали корпорация и започнали да обработват още земя, а преди пет години издигнаха главната сграда.
— Сиреч тази терапия дала резултат.
— Е, не напълно. Състоянието на много хора не се подобрило. Но имало и много други, на които не можело да се помогне никъде другаде, а тук успели да се възстановят напълно. Най-хубавото тук е начинът, по който всеки помага на всеки. Всички знаят, че са болни, и полагат усилия да си помагат взаимно. За жалост други медицински заведения не работят така. Лекарите са лекари, а пациентите пациенти: пациентът търси помощ от лекаря, а лекарят оказва помощ на пациента. Тук обаче всички си помагаме един на друг. Всички сме огледала един за друг, а лекарите са част от нас. Те ни наблюдават от разстояние и ни се притичват на помощ, щом видят, че имаме нужда от нещо, но понякога се случва ние да им помагаме. Случва се в някои неща да сме по-добри от тях. Например аз уча един лекар да свири на пиано, друг пациент преподава френски на една медсестра. Такива неща. Пациентите с проблеми като нашите често са надарени с необикновени способности. Така че всички тук са равни — пациенти, персонал и прочие. Докато си тук, ти си един от нас, ето защо аз помагам на теб, а ти на мен. — Рейко се усмихна, умножавайки бръчиците по лицето си. — Ти помагаш на Наоко и Наоко помага на теб.
— Какво трябва да правя в такъв случай? Дай ми конкретен пример.
— Първо трябва да решиш, че искаш да помагаш и че се нуждаеш от помощта на другия. Сетне решаваш да бъдеш напълно откровен. Няма да лъжеш, няма да замазваш грешките си, няма да скриваш нищо, което може да те накара впоследствие да се чувстваш неловко. Това е цялата работа.
— Ще се опитам. Но кажи ми, Рейко, ти защо си тук от седем години? Разговарям с теб и не мога да повярвам, че ти има нещо.
— Всичко е наред, докато грее слънцето — рече тя с мрачен поглед. — Но настъпи ли нощта, започвам да се търкалям по пода с пяна на устата.
— Наистина ли?
— Не бе, шегувам се — отвърна тя, поклащайки глава с изражение на погнуса. — Напълно здрава съм — поне засега. Тук съм, защото обичам да помагам на другите да се поправят, обичам да преподавам музика, да отглеждам зеленчуци. Харесва ми тук. Всички сме приятели. В сравнение с това, какво имам в света навън? Аз съм на трийсет и осем години, наближавам четирийсет. Не съм като Наоко. Никой не ме чака да изляза, нямам семейство, което да ме приеме обратно. Нямам работа и почти никакви приятели. И след изминалите седем години не знам какво става там. Е, чета от време на време един вестник в библиотеката, но вече седем години кракът ми не е стъпвал извън това място. Не знам какво ще правя, ако си тръгна.
— Но може би пред теб ще се разтвори нов свят — казах. — Струва си да опита човек, не мислиш ли?
— Хм, може би си прав — отвърна тя, въртейки с ръка запалката си. — Но имам ред проблеми. Мога да ти разкажа всичко за тях, ако желаеш.
Кимнах в отговор.
— А Наоко — рекох, — сега тя по-добре ли е?
— Хм, смятаме, че да. В началото беше доста объркана и ние имахме известни съмнения, но сега се е успокоила и състоянието й се е подобрило дотам, че е в състояние да се изразява устно. Тя определено върви в правилната посока. Но е трябвало да бъде лекувана много по-рано. Симптомите на заболяването й вече са се проявявали, когато нейният приятел, Кидзуки, се е самоубил. Семейството й е трябвало да забележи това, самата тя е трябвало да осъзнае, че нещо не е наред. Разбира се, проблемите не са се появили веднага, нито…
— Не са ли? — казах бързо.
— Ти нищо ли не разбра? — Рейко изглеждаше по-изненадана и от мен.
Поклатих глава.
— По-добре ще е да оставя Наоко сама да ти разкаже за това. Готова е за откровен разговор с теб. — Рейко пак разбърка кафето си и отпи една глътка.
— Има още нещо, което трябва да знаеш. Съгласно тукашните правила на теб и Наоко няма да ви позволят да оставате насаме. Посетителите не могат да са сами с пациентите. Винаги трябва да присъства наблюдател… в случая това съм аз. Съжалявам, но просто ще трябва да ме търпиш. Съгласен?