— Съгласен — казах с усмивка.
— Затова пък можете да си говорите за каквото искате. Забравете, че съм там. Знам почти всичко, което има да се знае за теб и Наоко.
— Всичко ли?
— Почти. Вече разбра, че провеждаме групови разговори. Така научаваме много един за друг. Освен това Наоко и аз говорим за всичко. Тук нямаме много тайни.
Погледнах Рейко, както си пиех кафето.
— Да си призная — рекох, — малко съм объркан. Все още не знам дали онова, което сторих на Наоко в Токио, беше правилно, или не. Мислех непрекъснато, но все още не знам.
— Аз също — каза Рейко. — Нито пък Наоко знае. Това е въпрос, който двамата ще трябва сами да разрешите. Разбираш ли какво имам предвид? Каквото и да се е случило, двамата ще му дадете вярната посока — ако успеете да постигнете взаимно разбиране. Може би, щом се погрижите за това, ще се върнете назад и ще помислите дали случилото се е било правилно, или не. Какво ще кажеш?
Кимнах.
— Мисля, че ако действително го искаме и ако сме искрени, тримата — ти, Наоко и аз, — можем да си помогнем взаимно. Може да се постигне невероятен резултат, когато трима души се заемат с това така. Колко време можеш да останеш?
— Бих искал да се върна в Токио до вдругиден вечерта. Трябва да работя, а в четвъртък имам изпит по немски.
— Добре — рече тя. — Значи можеш да поостанеш с нас. Няма да ти струва нищо и ще говориш, без да се притесняваш за времето.
— С кои „вас“? — попитах аз.
— С Наоко и с мен, разбира се — отвърна Рейко. — Имаме отделни спални, а във всекидневната има една кушетка, така че ще спиш чудесно. Не се безпокой.
— Позволено ли е? — попитах. — Може ли един посетител мъж да остане в стая с жени?
— Предполагам, че няма да влезеш и да ни изнасилиш посред нощ?
— Не ме разсмивай.
— Тогава няма проблеми. Остани в нашето жилище и ние ще проведем няколко приятни, дълги разговора. Това би било най-доброто. А и не е изключено да се спогодим. Мога да ти посвиря на китарата си. Доста съм добра, ще видиш.
— Сигурна ли си, че няма да се държа зле?
Рейко пъхна трета цигара севън старс между устните си и като изви нагоре ъгълчето на устата си, я запали.
— С Наоко вече го обсъдихме. Двете заедно ти отправяме персонална покана да останеш при нас. Не мислиш ли, че трябва любезно да приемеш?
— Разбира се. С най-голямо удоволствие.
Бръчиците в ъгълчетата на очите на Рейко станаха по-дълбоки. Тя ме гледа известно време.
— Имаш такъв смешен начин на изразяване — рече тя. — Да не би да се опитваш да подражаваш на онова момче от Спасителят в ръжта?
— Ни най-малко! — отвърнах с усмивка.
Рейко също се усмихна с цигара в уста.
— Все пак си добър човек. Мога да кажа това само като видя човека. В състояние съм да преценя след седемте години наблюдение над хората, които идват тук и си отиват: има хора, които умеят да разкрият сърцето си, и други, които не го могат. Ти си един от онези, които го могат. Или, още по-точно, можеш, ако поискаш.
— Какво става, когато хората разкрият сърцата си?
С цигара, висяща от устните й, Рейко сключи ръце на масата. Вършеше това с удоволствие.
— Стават по-добри — отвърна тя. Пепелта от цигарата й падна на масата, но тя не обърна внимание.
Двамата с Рейко излязохме от главната сграда, пресякохме един хълм и преминахме покрай един вир, няколко тенискорта и баскетболно игрище. Двама мъже — единият слаб и на средна възраст, другият млад и пълен — играеха на единия тенискорт. И двамата си служеха добре с ракетите, но според мен играта им не беше тенис. Те сякаш проявяваха особен интерес към подскачането на топките и правеха проучване в тази област. Удряха топката насам-натам със странна съсредоточеност. И двамата бяха плувнали в пот. Младият мъж, който бе в края на корта, по-близо до нас, забеляза Рейко и се приближи. Те си размениха усмихнати няколко думи. Близо до корта някакъв човек с безизразна физиономия косеше трева с голяма косачка.
По-нататък стигнахме до засадено с дървета място, където на известно разстояние една от друга се намираха около петнайсет или двайсет спретнати къщички. Едно жълто колело като онова, което караше портиерът, бе оставено до входа на почти всяка от тях.