— Тук живеят членовете на персонала и техните семейства — каза Рейко. — Имаме почти всичко, от което се нуждаем, без да се налага да ходим до града — поясни тя, докато вървяхме нататък.
— По отношение на храната, както казах преди, почти се самозадоволяваме. Добиваме яйца от собствен курник. Имаме книги, грамофонни плочи и гимнастически уреди, собствен смесен магазин и всяка седмица ни посещават бръснар и козметик. Дори гледаме кино през почивните дни. Ако имаме нужда от нещо специално, поръчваме на някой от персонала да ни го купи в града. Поръчваме си дрехи по каталози. Тук се живее лесно.
— А вие нямате ли право да ходите в града?
— Не, това не е позволено. Разбира се, в специален случай, например ако трябва да отидем на зъболекар или нещо подобно, това е друга работа, но по принцип нямаме това право. Всеки е напълно свободен да напусне, но напуснеш ли веднъж, не можеш пак да си дойдеш. Няма вече връщане назад. Не можеш да заминеш за няколко дни в града и да се надяваш да се върнеш обратно. Но това е съвсем естествено. Всеки идва и си отива.
Стигнахме до лек наклон отвъд дърветата. На неравномерно разстояние покрай наклона имаше ред двуетажни дървени къщи, които изглеждаха малко странни. Трудно бе да се каже какво ги прави да изглеждат така, но такова бе първото ми усещане, когато ги видях. Реакцията беше много подобна на онова, което чувстваме, щом се заемем да обрисуваме задоволително нещо нереално. Мина ми през ума, че би могло да се получи, ако Уолт Дисни направеше анимационен вариант на картина от Мунк. Всички къщи бяха съвършено еднакви по форма и цвят, почти кубични, с идеално съразмерни лява и дясна страна, с големи входни врати и много прозорци. Шосето криволичеше между тях като на трасе за практическо обучение в школа за шофьори. Пред всяка къща имаше добре поддържани цъфтящи храсти. Наоколо нямаше жива душа и всички прозорци бяха със спуснати пердета.
— Това е тъй наречената Зона С. Тук живеят жените. Ние! Къщите са десет, всяка с по четири сектора, по двама души в сектор. Има място общо за осемдесет души, но в момента сме само трийсет и две.
— Тихо е, нали?
— Е, сега няма никой — каза Рейко. — Аз получих специално разрешение да се движа свободно, но всички останали изпълняват индивидуалните си програми. Някои тренират, други работят в градините, трети са на групова терапия, четвърти са отишли да събират диви растения. Всеки изпълнява собствената си програма. Чакай да помисля какво прави Наоко. Мисля, че трябваше да боядисва и да сменя тапети. Забравих. Има няколко такива неща, които продължават до пет часа.
Рейко влезе в постройката, обозначена със знак „С-7“, качи се по стълбището в другия край на коридора и отвори вратата вдясно, която беше отключена. Разведе ме из апартамента — едно приятно, макар и обикновено, тристайно жилище: всекидневна, спалня, кухня и баня. Нямаше излишни мебели или ненужни неща, но не беше и съвсем без украса. Нямаше нищо особено, но да си там, бе донякъде като да си с Рейко: би могъл да се отпуснеш и да се освободиш от напрежението. Във всекидневната имаше канапе, маса и люлеещ се стол. В кухнята имаше друга маса. Върху двете бяха поставени големи пепелници. В спалнята имаше две легла, две писалища и един дрешник. Между леглата се намираше малко нощно шкафче с лампа за четене и една разтворена книга с меки корици, обърната със страниците надолу. В кухнята имаше малка електрическа готварска печка, която се съчетаваше с хладилника, и набор от обикновени кухненски прибори.
— Няма вана, само душ, но е доста впечатляващо, не мислиш ли? В санаториума има обща баня и перални.
— Твърде впечатляващо е. В моя пансион разполагам със стая с един-единствен прозорец.
— А, но ти не си видял тукашните зими — каза Рейко и ме побутна по гърба, за да ме насочи към канапето, а после седна до мен. — Те са продължителни и сурови. Само сняг, сняг и пак сняг навред, докъдето ти стига погледът. Влагата и студът проникват в костите. Прекарваме зимата в ринене на сняг. Обикновено си стоим вкъщи на топло и слушаме музика, разговаряме или плетем. Ако не е широко, направо се задушаваш. Ще се убедиш, ако дойдеш тук през зимата.
Рейко въздъхна дълбоко, сякаш си представи зимния студ и сплете ръце на коленете си.
— Това ще е твоето легло — рече тя, потупвайки канапето. — Ние ще спим в спалнята, а ти тук. Ще ти е добре, не мислиш ли?
— Сигурен съм, че ще ми е добре.
— Е, ами това е всичко — каза Рейко. — Ще се върнем към пет часа. Дотогава двете с Наоко сме заети. Имаш ли нещо против да останеш сам тук?