— Съвсем не. Ще уча немски.
Щом Рейко излезе, аз се изтегнах на канапето и затворих очи. Лежах, потъвайки в безмълвието, когато, съвсем внезапно, се върнах мислено във времето, когато Кидзуки и аз направихме кратко пътешествие с мотоциклет. Сетих се, че пак беше есен. Есен, преди колко години? Да, преди четири. Спомних си миризмата на коженото яке на Кидзуки и шума от червената 125 кубикова ямаха. Стигнахме до едно далечно място по крайбрежието и се върнахме изтощени още същата вечер. Нищо особено не се случи при това пътуване, но си го спомням добре. Пронизващ есенен вятър стенеше в ушите ми и като вдигнах поглед към небето, с ръце, вкопчени в якето на Кидзуки, имах чувството, че сякаш ще бъда отнесен в космическото пространство.
Лежах там дълго, оставяйки ума ми да блуждае от спомен на спомен. По някаква особена причина лежането в тази стая, изглежда, извикваше стари спомени, към които аз рядко се връщах преди, ако изобщо се връщах. Някои от тях бяха приятни, но други носеха привкус на тъга.
Колко време продължи това? Бях така потопен в този поток от спомени, подобен на бликащ от скалите извор, че не успях да забележа как Наоко отваря тихичко вратата и влиза. Отворих очи и тя бе там. Вдигнах глава и известно време я гледах в очите. Тя седеше на канапето, на облегалката за ръце, и ме гледаше. Отначало си помислих, че може да е образ, роден от собствената ми памет. Ала това беше реалната Наоко.
— Спиш ли? — прошепна тя.
— Не — отвърнах, — просто размишлявам — седнах в леглото и попитах: — Как си?
— Добре съм — рече тя с лека усмивка като в някаква неясна, далечна сцена. — Но нямам много време. Сега не трябваше да съм тук. Просто се измъкнах за малко и трябва веднага да се върна. Не ти ли харесва прическата ми?
— Напротив — отвърнах. — Бива си я. — Косата й беше оформена просто, като на ученичка, а едната страна се придържаше от барета, точно както някога. Прическата стоеше много добре на Наоко, сякаш винаги бе носила косата си така. В лицето приличаше на някое от красивите момичета на дървените гравюри от средните векове.
— Такава мъка е, че карам Рейко да ме подстригва. Наистина ли смяташ, че ми стои добре?
— Наистина.
— Майка ми не ме харесва. — Тя повдигна баретата, остави косата да провисне, приглади я с пръсти и отново смъкна баретата с форма на пеперуда.
— Исках да съм сигурна, че ще те заваря сам преди тримата да се съберем. Не че имам нещо особено за казване. Просто исках да видя лицето ти и да свикна, че си тук. Иначе щеше да ми е трудно да те позная. Толкова съм зле с хората.
— Е? — попитах. — Получи ли се?
— Донякъде — каза тя, докосвайки пак баретата си. — Но времето изтече. Трябва да вървя.
Кимнах.
— Тору — подхвана тя, — искам да ти благодаря, че дойде да ме видиш. Направи ме много щастлива. Но ако да си тук, е бреме за теб, не бива да се двоумиш, а да ми кажеш. Това е особено място и има особен порядък, а някои хора не могат да свикнат с него. Затова, ако ти понася зле, моля те да бъдеш искрен и да ми кажеш. Няма да го преживея тежко. Тук ние сме открити един с друг. Говорим си напълно откровено за всякакви неща.
— Ще ти кажа — рекох. — Ще бъда откровен.
Наоко седна на канапето и се облегна на мен. Когато я прегърнах, тя отпусна глава на рамото ми и притисна лице към шията ми. Остана така известно време, сякаш ми мереше температурата. Държейки я в обятията си, почувствах топлина в гърдите си. Подир малко тя стана, без да продума, и излезе така тихо, както бе влязла.
След като Наоко напусна стаята, аз заспах на канапето. Нямах такова намерение, но потънах в такъв дълбок сън, какъвто отдавна не бях имал, изпълнен с усещане за присъствието й. В кухнята бяха приборите, с които Наоко се хранеше, в банята беше четката й за зъби, която използваше, а в спалнята бе леглото, на което спеше. Потънал в дълбок сън в жилището й, аз изцеждах капка по капка умората от всяка клетка на тялото си. Сънувах танцуваща в сумрака пеперуда.
Когато се събудих, стрелките на часовника ми показваха 4:35. Светлината се бе променила, вятърът бе стихнал, формите на облаците бяха други. Бях се изпотил, затова извадих малка кърпа от раницата, избърсах лицето си и си облякох чисто бельо. Отидох в кухнята, изпих чаша вода и останах там, зареял поглед през прозореца над мивката. Той гледаше към прозорец на съседната постройка, в която висяха няколко изрязани от хартия фигурки — птица, облак, крава, котка, всички те оформени изящно и съединени една с друга. Както и преди нямаше никакъв знак за човешко присъствие и не се долавяха никакви звуци. Почувствах се така, сякаш бях изоставен в необикновено добре поддържана руина.