— Мястото е тихо, затова и говорят тихо — рече Наоко. Тя бе струпала на ръба на чинията си една добре оформена купчинка рибени кости и докосваше леко устата си с носна кърпичка.
— Тук няма нужда да се повишава тон. Не се налага да убеждаваш някого в нещо или да привличаш нечие внимание.
— Сигурно е така — съгласих се, но докато се хранех в тази тиха обстановка, установих с изненада, че ми липсва хорската глъч. Поисках да чуя хора да се смеят, да викат безпричинно и да говорят гръмогласно. Тъкмо от такъв шум бе започнало да ми става лошо през последните месеци, ала докато седях и ядях риба в това неестествено тихо помещение, не можех да се отпусна. В столовата цареше атмосферата на търговско изложение на специални металообработващи машини. Хора със засилен интерес в една ограничена област идваха заедно на едно ограничено място и си разменяха информация, която само те разбираха.
Като се върнахме в стаята след вечерята, Наоко и Рейко заявиха, че ще идат до общата баня на Зона С и че ако съм съгласен да взема само един душ, съм можел да използвам тяхната баня. Отговорих, че така и ще направя и след като те излязоха, се съблякох, взех си душ и си измих косата. Открих една грамофонна плоча на Бил Ейвънс в шкафа за книги и я слушах, докато подсушавах косата си, когато осъзнах, че това е плочата, която бях пуснал в квартирата на Наоко вечерта на нейния рожден ден, същата онази вечер, когато тя заплака и аз я взех в обятията си. Беше се случило само преди шест месеца, но изглеждаше като събитие от много по-далечно минало. Може би го чувствах така, защото твърде често бях мислил за него — толкова често, че то бе изкривило усета ми за време.
Луната бе толкова ярка, че изключих осветлението, изтегнах се на канапето и се заслушах в пианото на Били Ейвънс. Струящата през прозореца лунна светлина хвърли дълги сенки и украси стените с оттенък на разреден туш. Извадих от раницата си плоска метална бутилка с бренди, напълних уста си с питието и оставих топлината да се спусне бавно надолу по гърлото ми до стомаха и оттам да стигне до всяко кътче на тялото ми. След още една глътка запуших бутилката и я върнах в раницата. Сега лунната светлина сякаш се люлееше в такт с музиката.
Двайсет минути по-късно Наоко и Рейко се върнаха от банята.
— О! Тук е толкова тъмно, че си помислихме да не би да си стегнал багажа си и да си се върнал в Токио — възкликна Рейко.
— А, не. От години не бях виждал толкова ярка луна. Прииска ми се да я погледам на изключено осветление.
— Възхитителна е — каза Наоко. — Рейко, тук ли са още онези свещи от последното спиране на тока?
— Навярно да, в някое кухненско чекмедже.
Наоко донесе от кухнята голяма бяла свещ. Аз я запалих, капнах малко восък в една чиния и закрепих свещта в нея. Рейко запали на пламъка й цигара. Когато тримата седнахме в тишината с лице към свещта, взе да ми се струва, че сме единствените останали хора в затънтен край на света. Неподвижните сенки от лунната светлина и полюшкващите се сенки от светлината на свещта се срещаха и сливаха по белите стени. Наоко и аз седнахме един до друг на канапето, а Рейко се разположи в люлеещия се стол с лице към нас.
— Какво ще кажете да пийнем вино? — предложи тя.
— Разрешават ви да пиете? — попитах с известна изненада.
— Е, всъщност не — отвърна Рейко, почесвайки се по ухото с леко смущение. — Но почти не обръщат внимание. Ако е само вино или бира и ако човек не пие твърде много, може. Имам един приятел от персонала, който от време на време ми купува бутилка.
— Устройваме си купони — каза дяволито Наоко. — Само двете.
— Ами много хубаво — подхвърлих.
Рейко извади от хладилника бутилка бяло вино, отвори я с тирбушон и донесе три чаши. Виното беше чист, много приятен букет и напомняше почти на домашно. Когато плочата свърши, Рейко измъкна изпод леглото си китара и след като я настрои, с нежност и обич към инструмента, засвири бавна фуга на Бах. От време на време прозвучаваше по някой погрешен тон, но това бе истинският Бах, изпълняван с истинско чувство — топло, задушевно и пълно с радост.
— Започнах да свиря на китара тук — обясни Рейко. — В помещенията, разбира се, няма пиана. Аз съм самоука, нямам талант за китара и никога няма да стана особено добра, но наистина обичам този инструмент. Той е малък, прост и лек, нещо като уютна топла стая.
Тя изсвири още едно кратко произведение от Бах, част от сюита. Загледан в пламъка на свещта, аз слушах, посръбвайки вино, и чувствах как напрежението ме напуска. Когато Рейко свърши Бах, Наоко я помоли да изсвири песен на Бийтълс.