— Концерт по желание — каза Рейко и ми намигна. — Тя всеки ден ме кара да свиря Бийтълс, сякаш съм й музикална робиня.
Но въпреки протеста си изпълни много добре „Мишел“.
— Хубава песен — рече тя. — Наистина я харесвам. — Отпи глътка вино и дръпна от цигарата си. — Кара ме да се чувствам така, сякаш съм на голяма ливада и вали лек дъждец.
После тя изсвири „В безизходица“ и „Джулия“. От време на време, докато свиреше, затваряше очи и поклащаше глава. А свършеше ли, пак се връщаше към виното и цигарата си.
— Изсвири „Норвежка гора“ — помоли Наоко.
Рейко донесе от кухнята порцеланова кимаща котка. Беше касичка и Наоко извади от портмонето си монета от сто йени и я пусна в процепа.
— Защо е всичко това? — попитах.
— Такова е правилото — отвърна Наоко. — Когато поискам „Норвежка гора“, трябва да пусна сто йени в касичката. Тя ми е любимата песен, затова мисля, че трябва да си плащам за нея. Моля да ми я изпълни, когато наистина искам да я чуя.
— А пък аз си изкарвам така пари за цигари! — каза Рейко, нагоди пръстите си върху грифа и после изсвири „Норвежка гора“. Отново с истинско чувство, но не допусна то да стане твърде сантиментално. Аз извадих от джоба си монета от сто йени и я пуснах в касичката.
— Благодаря — промълви Рейко с мила усмивка.
— Тази песен толкова ме натъжава понякога — рече Наоко.
— Не знам, представям си, че бродя из гъста гора. Съвсем сама съм и е студено и тъмно, и никой не ми идва на помощ. Затова Рейко никога не я изпълнява за мен, освен ако не я помоля.
— Звучи като Казабланка! — каза Рейко през смях.
След „Норвежка гора“ последваха няколко песни в стил боса нова, а през това време аз наблюдавах Наоко. Както бе писала, изглеждаше по-здрава от преди, със слънчев загар, тялото й бе укрепнало от упражнения и работа на открито. Очите й бяха все същите дълбоки, бистри езера, а тънките й устни все още потрепваха плахо, но красотата й бе започнала да се превръща в красота на зряла жена. Почти я нямаше онази заостреност на чертите на лицето й — смразяващата острота на тънко острие, — която се таеше в сенките на нейната хубост. Сега там вече имаше необикновено умиротворение. Тази нейна нова, мека красота ме развълнува и се почудих, че една жена може да се промени толкова много за половин година. Почувствах също така, че както винаги тя ме привлича, може би дори повече от преди, но мисълта за онова, което тя бе изгубила междувременно, ме изпълни със съжаление. Никога повече нямаше да притежава онази егоцентрична хубост, която сякаш се развива от само себе си при девойките.
Наоко каза, че иска да чуе как прекарвам времето си. Разказах й за студентската стачка и за Нагасава. За първи път й споменавах за него. Стори ми се интересно да й опиша правдоподобно странния му характер, забележителната му философия и спорен морал, но накрая Наоко, изглежда, разбра какво се опитвам да й кажа. Премълчах факта, че излизах с него да търся момичета, и обясних само, че тъкмо този необикновен човек е единственият в пансиона, с когото съм се сближил. През това време Рейко упражни още веднъж фугата на Бах, като от време на време прекъсваше, за да пийне от виното и да дръпне от цигарата си.
— Струва ми се особняк каза Наоко.
— Той е особняк — потвърдих.
— Но ти харесва, нали?
— Не знам — отвърнах. — Мисля, че не мога да кажа, че ми харесва. Нагасава е отвъд харесването и нехаресването. Той не се старае да се харесва. В този смисъл е много почтен човек, дори стоик. Не се опитва да си прави шеги с никого.
— Стоик, а пък спи с толкова много момичета, а? Това е странно — каза Наоко през смях. — С колко момичета е спал?
— Сигурно са повече от осемдесет — отвърнах. — Но в неговия случай колкото повече нараства бройката, толкова по-малко значение има за него отделният акт. Мисля, че тъкмо към това се стреми.
— И ти го наричаш „стоическо“?
— По отношение на него е точно такова.
Наоко се позамисли над думите ми и каза:
— Струва ми се, че е много по-ненормален от мен.
— Така е. Но може да подреди извращенията си в стройна система. Невероятен е. Ако попадне тук, ще се махне още на втория ден. „О, разбира се, че съм наясно с всичко това — ще рече. — Ясно ми е всичко, което правите тук.“ Той е от хората, към които другите изпитват респект.