— А пък аз съм, мисля, обратното на забележителна — каза Наоко. — Не разбирам нищо от онова, което се върши тук… почти както не разбирам и себе си.
— И не защото не си умна — казах аз. — Ти си напълно нормална. И аз не разбирам много неща у себе си. Двамата с теб сме нормални и съвсем обикновени хора.
Наоко вдигна крака до ръба на канапето и опря брадичка на коленете си. После каза:
— Искам да знам повече за теб.
— Аз съм само един обикновен човек — с обикновено семейство, обикновено възпитание, обикновено лице, обикновени преценки, обикновени мисли в главата.
— И си пламенен почитател на Скот Фицджералд… Той ли казваше, че не бива да се доверяваш на човек, който нарича себе си обикновен? Ти ми даде да прочета книгата! — каза Наоко с дяволита усмивка.
— Така е — рекох. — Но не се превземам. Наистина искрено и дълбоко в себе си смятам, че съм обикновен човек. Можеш ли да откриеш нещо у мен, което не е обикновено?
— Естествено, че мога! — каза Наоко с известно нетърпение.
— Нима не разбираш? Защо, мислиш, спах с теб? Защото бях толкова пияна, че бих спала с всекиго ли?
— Не, разбира се, че не мисля така — отвърнах.
Наоко дълго мълча, вгледана в пръстите на краката си. Тъй като не намирах думи, изпих още една чаша вино.
— С колко момичета си спал, Тору? — попита тя тихо, сякаш тази мисъл току-що й бе минала през ума.
— С осем или девет — отвърнах искрено.
Рейко тръсна китарата в полата си.
— Та ти нямаш и двайсет години! — каза тя. — Що за живот водиш?
Наоко продължи да мълчи и да ме гледа с ясните си очи. Разказах на Рейко за първото момиче, с което бях спал, и как бяхме скъсали. Разбрах, че не е възможно да я обичам, обясних. После обясних, че под влияние на Нагасава съм спал и с други момичета.
— Не се опитвам да се оправдавам, но се измъчвах — обърнах се към Наоко. — Виждах те почти всяка седмица, разговарях с теб и знаех, че единственият, когото обичаш, е Кидзуки. Това ми причиняваше болка. — Наистина болеше. И си мисля, че затова спях с непознати момичета.
Наоко няколко секунди клати глава, сетне вдигна лице и ме погледна.
— Попита ме тогава защо не съм спала с Кидзуки, нали? Още ли искаш да знаеш?
— Струва ми се, че наистина трябва да го знам — казах.
— И аз мисля така — рече Наоко. — Покойникът ще си остане завинаги покойник, но ние трябва да продължим да живеем.
Кимнах. Рейко свиреше отново и отново един и същ труден откъс, опитвайки се да го възпроизведе правилно.
— Бях готова да спя с него — продължи Наоко, свали си баретата и си разпусна косата. После се заигра с пеперудата от плат в ръцете си. — Той, естествено, също ме желаеше. Така че двамата опитвахме. Опитвахме много пъти. И все не се получаваше. Не можехме да го направим. Тогава не разбирах защо, но и сега все още не го разбирам. Обичах го и не се притеснявах, че ще загубя девствеността си. Щеше да ми е приятно да направя всичко, което той пожелае. Ала все не се получаваше.
Наоко пак си вдигна косата и я закрепи с баретата.
— Не можех да се овлажня достатъчно — каза едва чуто тя.
— Никога не се отпуснах. Винаги болеше. Просто бях твърде суха, болеше твърде много. Опитахме всичко, което можахме да измислим — кремове и какво ли не, — но въпреки това ме болеше. Затова използвах пръстите или устните си. Винаги го правех така. Разбираш какво имам предвид.
Кимнах мълчаливо.
Наоко погледна бегло през прозореца към луната, която сега изглеждаше по-голяма и по-ярка.
— Никога не пожелах да поговоря с някого за това — продължи тя. — Исках да го заключа в сърцето си. Ще ми се още да можех да го крия. Но трябва да говоря. Не знам отговора. Струва ми се, че бях достатъчно влажна оня път, когато спах с теб, нали?
— Да — отвърнах.
— Бях влажна от мига, в който ти влезе в стаята ми вечерта на моя двайсети рожден ден. Исках да ме сграбчиш. Исках да свалиш дрехите ми, да ме докосваш навсякъде и да проникнеш в мен. Никога преди не се бях чувствала така. Защо? Защо нещата се случват така? Мисля, че наистина го обичах.
— А мен не — казах аз. — Искаш да разбереш защо си се чувствала така с мен, независимо, че не си ме обичала.
— Извинявай — рече Наоко. — Не исках да те засегна, обаче това поне трябва да разбереш: Двамата с Кидзуки имахме наистина необичайна връзка. Бяхме заедно открай време. Така и пораснахме — все заедно, все разговаряхме, разбирахме се отлично. Първия път, когато се целунахме — бяхме в шести клас, — беше просто прекрасно. Когато за първи път ми дойде мензисът, изтичах при него и се разплаках като малко дете. Бяхме толкова близки. Ето защо, след смъртта му не знаех как да се отнасям с хората. Не знаех какво е да обичаш друг човек.