Тя посегна да вземе чашата си с вино от масата, но успя само да я събори на пода и виното се разля по килима. Аз се наведох, намерих чашата и я поставих на масата. Попитах Наоко дали иска да пие още. Тя помълча известно време, после внезапно избухна в сълзи, тресейки се цялата. Наклони се напред, скри лицето си с шепи и зарида с всичката задушаваща сила като в онази нощ с мен. Рейко остави китарата си, седна до Наоко и започна да я глади по гърба. Още щом сложи ръка през раменете й, Наоко притисна като бебе лице о гърдите на Рейко.
— Знаеш ли — каза ми Рейко, — може би ще е добре да излезеш да се поразходиш. За двайсетина минути. Извинявай, но мисля, че ще помогне.
Кимнах и станах, и навлякох пуловер върху ризата си.
— Благодаря ти, че се намеси — рекох на Рейко.
— Няма защо — отвърна тя и ми намигна. — Вината не е в теб. Не се безпокой, докато се върнеш, тя ще е вече добре.
Тръгнах напосоки по шосето, осветено от удивителната нереална светлина на луната, и се отправих към дърветата. Всички звуци отекваха необичайно под лунната светлина. Приглушеният звук на собствените ми стъпки като че идваше от друга посока и сякаш чувах някой, който върви по морското дъно. От време на време зад себе си долавях припукване и шумолене. Тежка пелена надвисна над горичката, сякаш нощните твари сдържаха дъха си и ме изчакваха да мина.
Там, оттатък дърветата, където пътят стана стръмен, седнах и погледнах към постройката, в която живееше Наоко. Не беше трудно да определя коя бе нейната стая. Трябваше само да открия единствения заден прозорец, където трепкаше слаба светлинка. Дълго останах загледан в тази светла точка. Тя ми навея мисли за последното трепкане на гаснещия пламък на една душа. Поисках да сложа ръце над онова, което бе останало, и да го запазя живо. Продължих да я наблюдавам така, както Джей Гетсби нощ подир нощ бе наблюдавал бледата светлинка на отсрещния бряг.
Когато половин час по-късно застанах на входа на постройката, чух, че Рейко се упражнява на китарата. Изкачих се с тихи стъпки по стълбището и потропах на вратата. Вътре нямаше и следа от Наоко. Рейко седеше сама на килима и свиреше. Тя посочи към вратата на спалнята, за да ми подскаже, че Наоко е вътре. Сетне остави китарата на пода, седна на канапето, прикани ме да седна до нея и раздели по равно остатъка от виното в чашите ни.
— Наоко е добре — каза тя, докосвайки коляното ми. — Не се безпокой, трябва само малко да полежи. Ще се успокои. Просто беше малко разстроена. Какво ще кажеш да се поразходим докато чакаме?
— Добре — отвърнах.
Двамата с Рейко тръгнахме бавно по осветено от улични лампи шосе. Когато стигнахме до тенискортовете и баскетболните игрища, седнахме на една пейка. Рейко извади изпод нея баскетболна топка и я завъртя в ръцете си. След това ме попита дали играя тенис. Знам как се играе, отвърнах, но съм слаб играч.
— А баскетбол?
— Не ми е най-силният спорт — рекох.
— А кой ти е най-силният спорт? — попита тя и една усмивка сбърчи ъгълчетата на очите й. — Освен спането с момичета.
— Аз и в това не съм особено добър — казах, засегнат от думите й.
— Шегувам се — рече тя. — Не се ядосвай. И все пак, в какво си добър?
— В нищо конкретно. Има неща, които обичам да правя.
— Например?
— Да ходя на екскурзия пеша. Да плувам. Да чета.
— Значи обичаш да правиш всичко сам?
— Струва ми се, че да. Никога не са ме вълнували игри, в които участват няколко души. Не мога да се впиша в тях. Загубвам интерес.
— В такъв случай трябва да дойдеш тук през зимата. Провеждаме ски кросове. Сигурна съм, че ти харесва да вървиш цял ден по снега, да се изкачваш плувнал в пот по хълмове. — Под светлината на уличната лампа Рейко се взря в дясната си ръка, сякаш разглеждаше внимателно старинен музикален инструмент.
— Наоко често ли изпада в такова състояние? — попитах.
— От време на време — отвърна Рейко, гледайки сега лявата си ръка. — Понякога започва да се вълнува и се разплаква. Но това е съвсем нормално. Така тя се освобождава от емоциите си. Страшно е, ако не можеш да го правиш. Емоциите се натрупват ли, натрупват и умират в теб. Тогава си вече много зле.